На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане,
Гаутама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите – да проповядва
истината на отшелниците.
- Малко знам, - казваше си той, но това малко е всичко.
Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната
сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с
небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе
съзерцавала седем години образите на Вечното.
И той каза на тия лъчезарни призраци:
- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои
синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната
помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на
моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които
скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното
отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя – и свършете онова, което
Гаутама няма време да свърши.
А после пое пътеката, що водеше към джунглите.
Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса
изкочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на
човешка плът го накара да повилнее.
Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и
топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.
Ала изведнъж се опомни и си каза:
- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо
повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у
мене, се уплаши от животното. Сепни се, Гаутама: у тебе още живее животното!
Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види
се – диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.
Тогава Гаутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.
И той каза спокойно:
- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и
тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато
онова що обитава в тигъра , ще стане това, което е сега Гаутама?...Нима самин аз
не бях тигър, когато ме зовяха “княз Сидхарта”? О, колко пъти съм искал и
тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце – в своето сърце - но тия
нокти никога не са били колкото трябва остри!...
Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека,
ангелите, които бе пратил сам Гаутама да отидат при людете и да убиват бесовете
на злите помисли.
Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на
Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си
в беда.
Тигърът ги видя – сияйни, заслепителни.
В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните
лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя – сякаш огнени копия му пронизаха
очите, и безсилен сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в
усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала
плячка.
Гаутама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в
погледа му.
И, като пое отново пътеката, рече си:
- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът
разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед – поне
веднъж!...
