Самотен клас посред пожънатата нива издигаше към небето главата
си – увиснала, като златно кандило. Към Бога се носеха псалмите на весели
птички, догонващи нагоре лъчите. Талазите на горещия въздух трептяха, като
сребриста коприна, която тъкат невидими ръце.
***
Те вървяха между нивята и си говореха.
Иисус Христос приказваше за онова, което иде. Апостолите, които
Дух Свети бе вече кръстил с огън, Го заобикаляха и слушаха.
Нивята бяха вече пожънати: късно беше да се говори за жътва и
жътвари. При все това Учителят мълвеше:
- Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма …
Много са сърповете, но ръцете – малко …
Апостолите се чудеха... Защо приказва за жътва, когато е близо
вършитба? Той говори все тъй: мъчно е да Го разбереш ... И най-умният едва ли би
се досетил, що иска да каже...
Тома Близнец си мислеше:
- Каква близка жътва! Нима втори път ще родят нивята тая година?
Жътва отколе мина ...
Нивята лежаха пред тях, като морни робини, които си почиват.
- За някакви небесни жътви мълви учителят - си думаше на ум Симон
син Йонин, когото Иисус беше назовал Камък на Царството Божие.
Небесата се извисяваха над тях, пламнали от горещина, изкласили в
маранята на златен полден, като зрели жълти ниви, които чакат страшната
прегръдка на сърпа. Но дали за тия небеса говори Той? Облаци ли ще жънат там –
или буреносни вихри?
Неговите думи лучат ориста на грешни и праведни, - си каза тихом
Яков син Заведеев – но жътвата на Страшния Съд чака ръце на ангели и сърповете
трябва да бъдат пророчески езици, а не железни сечива.
Късният повей на хладен ветрец просъска – също като невидим сърп,
порязал зряла ръкойка. Очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка
– и той видя себе си между дванадесетмината: дванадесет узрели класа, които ще
пожъне Онзи, Който вървеше сред тях и говореше за Вечността.
***
Учителят се още не обаждаше.
Филип син Толмаев погледна към огнения небосклон и си помисли:
- Огнен сърп ще пожъне земя и небе: това разбираше Господ, като
каза ония думи. Земя и небе ще се обърнат на зърна, които Бог Отец ще събере в
своята житница.
Под нозете на вървящите се виждаше земята, напукана от зрялост, а
над тях се изобляше небето – като щит, по който трептят огнени бръчки, сякаш по
лице на старец. Вселената е остаряла, смърт я чака ...
Йоан син Заведеев вървеше най-назад.
Той виждаше мислите на всички апостоли, които го предхождаха, и
тия мисли се носеха пред погледа му – като едри звезди с блясък на скъпоценни
камъни. Те се кръжеха в небето и разпръскваха благовония, сладкозвучия и
тайнствени думи, каквито човек слуша насъне. Бляскава мрежа от багри, лъчи,
кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се изплиташе при всяка нова
помисъл.
Над апостолите, които вървяха и мислеха безмълвно, се издигна
сияйният венец на Безсмъртието. Но само двама го видяха: Учителят и апостолът,
когото Той обичаше най-много от всички.
***
- Не знам, за каква жътва приказва Той, - промълви съвсем тихо
най-младият апостол, - но Неговите думи бяха пълни с обич и към жънещи и към
пожънати: това не видях в помислите на никого от нас. Нашите мисли се лъчеха,
като звезди, а неговите бяха слънце. Когато ние сричахме думите на мъдростта,
бледни образи творяхме. А когато Той начена да говори, - и Небе и Земя
затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо, защото
обич мълвеше в думите Му.
***
Те отминаха напред, към бедните села, пръснати по червените
хълмове, за да възвестят на жадните за правда словото за Царство Небесно.
А зад тях остана безкрайната пожъната нива.
И всред тях – самотният забравен клас издигна на залез отново
своята корона - като златно кандило, в което слънцето налива елей.
