На
Европейския континент, българите
запазват и продължават да развиват
писмените си традиции. Най-напред в
Стара Велика България (ІІ- VII в.), а
след VII в. В Дунавска и Вожка
България. Повечето надписи от
периода ІІ - VІІ в. са открити в
големите центрове на салтово-маяцката
археологическа култура - Маяки,
Саркел, а също и в Кавказ - гр. Хумар,
гр. Булкар-Балк, от района на
Северното Причерноморие – в
Тернопол, Житков, Перешчепина,
Вознесенска, Раду Негру. Най-старите
са от III в.и предхождат с около пет
века тюркски надписи, открити в
Централна Азия по поречието на
Орхон и Енисей. Надписите, оставени
от българите, са открити върху
различни предмети от бита, глинени
съдове, ритуални метални съдове,
пръстени, каменни стълбове,
крепостни стени.
На
териториите, които са заемали
Дунавска и Волжка България, са
открити множество надписи. Само в
района на Мурфатлар (Северна
Добруджа), наброяват около 60.
Открити са още в Балши (Албания),
Варош (Македония), Житков (Сърбия),
Наги сент Миклош (Унгария), Плиска,
Преслав, Шумен, Мадара и т. н. В
Поволжието най-важните
местонаходища на надписи са Велики
Болгар, Казан, Онашат, в Пермска,
Свердловска и Кировска област.
Навсякъде, където са живели
българите, се е говорел особен език
от източно-ирански тип и именно той
е запечатан в достигналите до нас
надписи. При изписването им, освен
куниг са използвани още гръцка
азбука, иберийска писменост, брахми,
кхарошти (разпространена през
периода ІІІ в. пр. н. е. - ІІ в. н. е.) в
Бактрия и Кушанската империя.
Всички тези находки, открити на
различни места, често отдалечени
едно от друго на хиляди километри,
се отличават с една обща специфика,
която ги свързва в едно неделимо
цяло.
Според
съдържанието тези надписи могат да
бъдат подредени в следните групи:
летописни; триумфални; военни -
главно инвентар и въоръжение;
строителни; мирни договори и
гранични; възпоминателни или
надгробни; графити; надписи върху
лекоподвижни предмети - съдове,
печати, медальони, пръстени.
В
средата на ІХ в. политическите
реалности в Европа се променят. В
резултат на междуособни борби
синовете на Урус Айдар създават две
нови държави на мястото на Черна
България. Единият – Джилки, се
изтегля към поречието на Волга и
Кама в княжеството Буляр и създава
Волжка България. След 922 г. заедно с
исляма тук се въвежда и арабската
писменост. В Киев другият син Угер
Лачини става основоположник на една
нова държава – Киевска Рус. Там пък
ще се наложи новата азбука,
създадена в Дунавска България.
Пред
трудна дилема е изправен и нашият
владетел Борис. По това време
държавата му граничи с две силни
християнски империи - на
северозапад с Франкската, на юг - с
Византия. Дипломатичният Борис
разбира, че за да не попадне
страната му под чуждо влияние,
заедно с приемането на
християнството й е необходима и
нова писменост. Освен това в
България живеят много славяни (макар
че те съвсем не са били мнозинство,
както се твърди), които трябва да
бъдат приобщени. Ако той не стори
това, ще го направи Византия.
Започва игра на дипломация - тайни
ходове, интриги. През 893 г. новата
писменост е обявена официално за
държавна. В България се създава и
друга азбука - кирилицата. От
следващите няколко века са останали
надписи и на “куниг”, и на
древнобългарски с кирилски букви.
Засега последният известен е от ХVІІ
в. (в Рилски дамаскин, открит от
Петър Добрев).
Надписите,
открити на огромните територии,
върху които са се разпростирали
българските държави (засега няма
данни дали на Апенинския полуостров
са останали такива от италианските
булгари), са самобитно наше явление,
което няма аналог сред останалите
европейски народи.
В
Европа само две високо развити
култури - старогръцката и римската,
притежаващи хилядолетни писмени
традиции, са вършели това, но
техните надписи нито са така
многобройни, нито така
съсредоточени (по време или по място),
нито имат разнообразието и
оригиналността на
древнобългарските. Ако погледнем
Германия, ще видим, че са останали 7-8
кратки надписа с руни върху
предмети, а при славянските народи -
сърби, хървати, чехи, поляци, руснаци,
словенци, е абсолютно излишно да ги
търсим. Ако на техните територии има
такива, то те са най-вече българско
дело и отчасти латински или гръцки.
В България също не е открит нито
един славянски надпис - било на
гръцки, с гръцки букви на славянски
или на някаква древнославянска
писменост.
Съвършено
оригинално българско творение са
триумфалните надписи, съдържащи
имена на крепости и сражения,
военните инвентарни надписи, мирни
договори, издълбани върху камък,
определящи държавните граници,
възпоменателните или надгробните
надписи. Те представят не само
историческо предание - съобщавали
са за българското становище за
определени събития и са служили за
политическа пропаганда. За
съвременната наука представляват
ценен исторически извор.
Богатият
писмен материал, който са ни
оставили древните българи, налага
да се преосмисли коренно образът им
на културно слаборазвит номадски
народ. Фактите категорично доказват,
че още от дълбока древност в Азия са
имали своя писменост. През
хилядолетията тя непрекъснато е
била усъвършенствана - развива се от
идеографска до фонетична от гласно-съгласен
тип. Само в разстояние на няколко
десетилетия през ІХ в. са създадени
глаголицата и кирилицата. Това
показва какъв огромен творчески
потенциал и култура е притежавал
нашият народ.
Докато
много от другите европейски народи
са започнали да пишат на своите
езици (с чужда писменост) след ІХ в.,
а някои чак през ХVІ в. , то българите
са писали на своя говорим език и със
своя азбука още след ІІ в. в Стара
Велика България. Премълчавана
истина е, че в съвременния свят само
най-древните и висококултурни
народи имат свои писмености.
Кирилицата
е много по-съвършена от
използваната в Западна Европа
латиница. Тя се употребява от над 400
милиона души в Европа и Азия,
говорещи различни езици - тюркски,
ирански, славянски и аналитичния
български.
Не
бива официалната историческа наука
да крие повече тези факти от
българското общество. Ние, днешните
българи, имаме право да знаем за
високите културни постижения на
нашите прадеди, тъй като те ни
отреждат водещо място пред
останалите европейски народи.
Иво
Андровски - историк
Използвана
литература:
1.Иман
Б. – “Джагфар тарихъ. Свод
булгарских летописей” – София, 2001 г.,
ИК “Огледало”
2.Ахмеров
Г. – “Булгар Тарихъ”, София, 2001 г.,
ИК “Огледало”
Турчанинов
Г. - “Памятники древней писмености
Кавказа” – М, 1971 г.
Бешевлиев
В. - “Първобългарски надписи” – БАН,
1992 г.
Бешевлиев
В. - “Първобългарски епиграфика” –
ОФ, 1981 г.
Добрев
П., Добрева М. - “Древнобългарска епиграфка”, Тангра Тан-нак-ра, 2001г.
Петканова
Д. “Константин Кирил – денница на
славянския род” София, ИК Време, 1994
г.
Маджаров
Хр. – “Големият заговор срещу
българите”, Варна, СД Алфиола, 2001 г.
