Eзотерично лечение

лечение

 

Лечение

дата на публикуване: 21.06.2008 г.,  44406 прочитания

Откъс от книгата: "Заслушани в молитвата на Вселената"
Марло Морган


През този ден Великият Ловец на Камъни вървеше по ръба на една могила, когато почвата поддаде и той падна от възвишението върху скалите двайсет стъпки по-долу. По това време аз вече имах доста дебело мазолесто уплътнение на ходилата си, на вид подобно на копито, но дори този пласт мъртва роговица не беше достатъчен, за да мога удобно да стъпвам по каменистата гранитна земя. Умът ми постоянно бе в краката. Спомнях си за долапа, пълен с обувки вкъщи, там имаше включително и алпинки, и маратонки. Чух вика на Великия Ловец, докато летеше във въздуха. Всички изтичахме до ръба на скалата и погледнахме надолу. Той лежеше и около него вече се образуваше тъмна локва кръв. Няколко души се втурнаха надолу в пропастта и го изнесоха почти веднага на повърхността. Съмнявам се дали щеше да стане по-бързо, ако бе литнал нагоре.


Когато го положиха на земята, веднага видяхме раната. Беше много жестоко счупване на пищяла. Костта стърчеше като огромен грозен рог два инча навън през млечношоколадовата кожа. Някой веднага свали превръзката от главата си и стегна бедрото му. Билкарят и Лечителката застанаха от двете страни на ранения. Останалите от племето се заеха да стъкмят бивака за вечерта.


Аз се приближих стъпка по стъпка и попитах:
- Може ли да наблюдавам?


Билкарят движеше плавно ръцете си нагоре и надолу покрай ранения крак на разстояние един инч от него: първо паралелно, после, докато едната ръка вървеше нагоре, другата тръгваше обратно. Лечителката ми се усмихна и заговори на Ооота. Той се обърна да ми предаде какво е казала.


- Това е по твоята част. Ние знаем, че си лечителка на твоя народ.
- Е, предполагам, че е така - отговорих аз.


Никога не съм споделяла идеята, че изцелението идва от докторите или от техните трикове, защото още преди години, когато сама трябваше да се боря с полиомелита, бях разбрала, че лечението има само един източник. Докторите можеха да помогнат на тялото при отстраняване на чужди частици, да инжектират препарати, да наместват кости, но това не означаваше, че тялото ще се изцери. Всъщност сигурна съм, че никога не е имало лекар по никое време, в никоя държава в който и да било период от историята, който да е излекувал каквото и да било. Лечителят на всеки човек е в самия него. Най-добрите доктори са тези, които са съзрели в себе си и са развили таланта да служат на обществото чрез това, което правят най-добре. Но сега не беше време за пространни дискусии по този въпрос. Щях да приема думите на Ооота и да се съглася с тях, че в моето общество аз също имах ранг на лечителка.


Беше ми казано, че движенията на ръцете нагоре и надолу, без да докосват мястото на нараняването, беше начин да се призове предишната форма на здравия крак. Това щеше да предотврати отока по време на възстановителния период. Лечителят извикваше паметта на костта за нейното истинско първоначално състояние. Това отстраняваше шока, получен от счупването й на две и излизането й от мястото, което е заемала в продължение на повече от трийсет години. Те „говореха” на костта.


По-късно и тримата - Билкарят, Лечителката и пострадалият - започнаха да изговарят думи като молитва. Билкарят сложи и двете си ръце около глезена. Отстрани не изглеждаше дори да докосва или издърпва крака. Лечителката повтори същото около коляното. Техните думи напомняха речитативно пеене. В един момент като по даден знак те извисиха глас и извикаха нещо. Може би бяха прибягнали до някакво издърпване, но на практика аз не забелязах нищо. Това обаче не попречи на костта да се плъзне обратно в отвора на раната, откъдето бе изскочила. Билкарят събра раздраната кожа и се обърна към Лечителката, която започна да отвързва дългата си странна тръбичка, с която не се разделяше.


Преди седмици бях запитала Лечителката как жените от племето се справят с месечните си неразположения. Тогава тя ми показа превръзки, направени от тръстики, слама и пухкава перушина. След това се случваше да наблюдавам как от време на време някоя от жените напускаше групата и отиваше сама в пустинята, за да се погрижи за това си състояние. Те заравят изцапаното парче по същия начин, както ние постъпвахме с изпражненията си всеки ден - по котешки образец. Понякога обаче ми правеше впечатление, че някоя от жените идваше от пустинята, като носеше нещо в длан и го подаваше на Лечителката. Тя от своя страна отваряше дълга тръбичка и слагаше в нея мистериозния предмет. Когато се случваше да съм наблизо, до мен достигаше ужасна миризма. Най-накрая аз открих тайната – това бяха съсиреци кръв, доставяни от жените.


През този ден Лечителката не отвори капака на тръбичката, а дъното й. Вече нямаше лоша миризма. Изобщо нямаше никаква миризма. Тя стисна тръбичката и върху дланта й се изцеди нещо като катран - гъст и лъскав. Тя го използва да прилепи един към друг отворените ръбове на раната. Нямаше никаква превръзка, никакви шини, нищо.


Скоро травмата отпадна от вниманието и ние седнахме да се храним. Цяла вечер хората се сменяха да слагат главата на Великия Ловец на Камъни в скута си, така че той да вижда по-добре, докато си почива. Дойде и моят ред. Исках да му пипна челото и да видя дали няма температура. Исках също така да го докосна и да бъда близо до него, защото той очевидно се бе съгласил да мине през тази демонстрация на лечение заради мене. С глава в скута ми той ме погледна и ми намигна.


На следната сутрин Великият Ловец на Камъни се изправи и тръгна с нас. Нямаше и помен от накуцване. Ритуалът, който бяха изпълнили, щеше да намали стреса на костта и да предотврати отока - така ми казаха и така стана. Няколко дена наблюдавах отблизо крака му и видях как органичното черно лепило засъхва и започва да се бели. За пет дена изчезна цялото, отдолу останаха тънички белези там, където костта бе изхвръкнала. Този човек тежеше сто четиридесет и пет паунда. Как можеше да стане без подкрепяне върху тази жестоко изпочупена кост, без тя да изскочи отново - това си беше цяло чудо. Знаех, че племето като цяло се радва на много добро здраве, но явно те притежаваха и специално умение да правят и кризисни операции.


Същите тези хора с такива таланти по отношение на грижи за здравето никога не бяха учили нито биохимия, нито патология, но притежаваха акредитивите на истината, доброто намерение и посвещението.


Лечителката ме попита:
- Разбираш ли колко дълго трае завинаги?


- Да - отговорих аз. - Разбирам.


- Сигурна ли си?


- Да, разбирам - повторих аз.


- Тогава можем да ти кажем още нещо. Всички хора са само духове, посещаващи този свят. А всички духове са вечни същества. Всички срещи с други хора са преживявания и всички преживявания са връзки завинаги. Истинските Хора затварят кръга на всяко преживяване. Ние не оставяме раздринчени краищата, както правят това Мутантите. Ако ти се отдалечиш с лоши чувства, затаени в сърцето, за друг човек и този кръг не е затворен, по-късно това ще се повтори в живота ти. Ти няма да страдаш само веднъж, а много пъти, докато възприемеш урока. Хубаво е да наблюдаваш, да ставаш по-мъдър от урока, който извличаш от това, което се случва. Хубаво е да изкажеш благодарност, както казвате вие, да благословите и да се отдалечите в мир.


Не зная дали пищялът на този човек се излекува мигновено или не. Нямаше на разположение рентген, пък и той беше просто мъж, не супермен, но за мен това нямаше значение. Той не изпитваше болка, нито имаше някакви последици и що се отнася до него и до другите, случаят беше приключен и ние всички продължихме нашето пътешествие спокойно и с надежда, че сме станали по-мъдри. Цикълът беше затворен. Никой не му отдаваше повече енергия, време или внимание.


Ооота ми каза, че те не са предизвикали нещастния случай. Само са попитали дали е от добра полза за целия живот навсякъде те да се открият за преживяване, по време на което аз да науча за изцеляването, като стана свидетел. Те не знаели дали ще се появи подобно предизвикателство и върху кой от хората то може да се стовари, но те били отворени към възможността да ми позволят подобен опит. Когато това се случило, те били отново благодарни за подаръка, който им бил позволен да споделят с един външен Мутант.


Аз също бях благодарна тази нощ за това, че ми бе позволено да надникна в мистериозните девствени мозъци на тези така наречени нецивилизовани същества. Исках да науча повече за техните изцелителни техники, но същевременно не желаех да поема отговорността да добавя още подобни предизвикателства към техния живот. Беше ми пределно ясно, че самото оцеляване в Пустошта само по себе си беше достатъчно предизвикателство.


Трябваше да се досетя, че ми четат мислите и знаеха, преди да проговоря, какво щях да питам. През нощта ние обсъждахме надълго и нашироко връзката между физическото тяло, вечния момент в нашето съществуване и един нов аспект, който дотогава не бяхме засягали - ролята на чувствата и на усещанията за здравето и добруването.


Те вярваха, че това, което има значение, е начинът, по който ти чувстваш нещата. Това се записва във всяка клетка на тялото, в сърцевината на твоята личност, в ума ти и в твоето вечно аз. Когато някои религии проповядват необходимостта да нахраниш гладните и да подадеш вода на жадните, това племе от хора твърди, че самото даване на храната и течността, както и човекът, при когото те отиват, не са от значение. А чувството, което ти изпитваш, когато от сърце и с любов даваш, е това, което, или се отбелязва или не. Да доставиш вода на умиращо растение или животно или да им вдъхнеш кураж ти носи толкова просветление за опознаване на живота или на нашия Създател, колкото и намирането на жаден човек, комуто да предложиш вода. Ти напускаш това ниво на съществуване с карнетка, така да се каже, която регистрира момент след момент как ти владееш емоцията си. Невидимите нефизични чувства, изпълващи вечното в нас, са тези, които отбелязват разликата между доброто и по-малко доброто. Действието е само канал, чрез който чувството, намерението могат да бъдат изразени и преживявани.


Докато наместваха костта, двамата местни лекари действаха, като изпращаха мисли за съвършенство към тялото. Те действаха както с ръцете си, така и с ума и сърцата си. Пациентът беше отворен да възприеме и да получи благост и вярваше в пълното си и моментално изцеление. За мен бе учудващо, че това, което от моя гледна точка бе невероятно, изглеждаше съвсем в нормите на племенните възприятия Започнах да гадая каква част от страданията в Съединените щати в ролята на болести и жертви се дължи на емоционално програмиране, разбира се, не на съзнателно ниво, а на някакво ниво, за което нямаме понятие.


Какво щеше да се случи в Съединените щати, ако лекарите влагаха толкова много вяра в целебните свойства на самото човешко тяло, колкото влагаха в това дали лекарствата можеха, или не можеха да лекуват. Все повече се прониквах от важността за връзката доктор - пациент. Ако самият лекар не вярва, че пострадалият може да се подобри, това е достатъчно да опорочи задачата. Много отдавна бях разбрала, че когато един доктор казва на пациента си, че неговият случай е безнадежден, това всъщност означаваше, че познанията на самия доктор бяха ограничени и той нямаше информация, която може да използва за лечението. Това съвсем не означаваше, че не съществува начин за излекуване. Ако някой друг човек някога се бе преборил със същия здравословен проблем, тогава човешкият организъм очевидно притежава способността да се самолекува. По време на дългия разговор с племенните лечители аз открих едно неподозирано ново тълкуване на болестта и здравето.


- Лекуването няма нищо общо с времето - казаха те. - И то, и болестта траят мигновение.


Моето обяснение на това, което те казаха, беше, че твоето тяло представлява нещо цялостно и здраво на клетъчно ниво и после в някакъв миг се появява първото разбъркване или анормалност в частица само на една клетка. След това може да минат месеци или години, преди да се появят симптомите и болестта да бъде разпозната. Излекуването е обратният процес. Ти си болен и с разклатено здраве и тогава в зависимост член на какво общество си получаваш някакво лечение. В един момент организмът престава да се движи по низходяща линия и прави първите стъпки към възстановяване. Племето на Истинските Хора вярва, че ние не ставаме безразборни жертви на лошото здраве и че физическото ни тяло е единственият способ, чрез който нашето по-високо ниво на вечно съзнание общува с нашето лично съзнание. Успокояването на организма ни позволява да се огледаме и да анализираме истински важните наранявания, които имат нужда от грижи: наранени взаимоотношения, пропасти в системата на нашите вярвания, блокировките с тумори на страха, ерозираната вяра в нашия създател, вкоравели емоции на неблагодарност и така нататък.


Замислих се за американските лекари, които работеха с извикване на положителни представи у болни от рак пациенти. Повечето от тях не бяха никак популярни и това, което изследваха, се окачествяваше като „твърде ново”. Тук имахме примера на най-старите хора на света, които използваха техники, които бяха предавани от поколение на поколение през времето и чиято ефикасност беше доказана. А ние, така наречените цивилизовани хора, не искахме да използваме позитивното мислене, защото могло да се окаже просто едно подвеждане, и предпазливо се съгласявахме, че е по-добре да се изчака и да се види как действа то при някои подбрани случаи. Когато критично болен Мутант, получил всички възможни лекарски назначения, е на прага на смъртта, докторът съобщава на семейството, че всичко, което е по силите му, е направено.

 

 Колко пъти бях чула забележката:
- Съжалявам, нищо повече не може да се направи. Сега той е в ръцете на Бога.


Странно колко назадничаво изглеждаше сега това.
Не вярвам, че Истинските Хора действат като свръхчовеци при тяхното обхождане и лечение на болестта или потърпевшия от нещастен случай. Искрено смятам, че всичко, което те вършат, може да бъде обяснено по научен път. Само дето ние се стремим да създаваме апаратури, за да прилагаме някои техники, докато Истинските Хора доказват, че това може да стане без електрически шнур.


Човечеството се лута наоколо, бори се, но на континента Австралия най-съвършените модерни техники, отнасящи се до запазване на здравето, се прилагат само на хиляда мили от древната практика, която е спасявала живот през цялото това време. Може би някой ден те ще се съчетаят и тогава нов, пълен цикъл на познание ще се появи.


Какъв ден ще бъде това! Навсякъде ще го честват!

 

---------------------------

 

Марло Морган - авторката на романа „Заслушани в молитвата на вселената” - едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна”, докато предприема своето пътуване в сърцето на Австралия и споделя примитивния живот на аборигените от племето на Истинските Хора. Пътуване, което всъщност се оказва докосване до езотерично внушение и наивистично-философски патос при обяснението що е това човек, живот, смърт… Най-накрая Марло Морган получава и името „Две сърца”, защото става мост между две цивилизации - едната нашата, на Мутантите, както ни наричат австралийските коренни жители, която е наблегнала на материалното развитие, и другата, тяхната, посветена единствено на духовното усъвършенстване.

 

 

превод: Илинда Маркова