bg

Хороскопи

Дневен

Месечен

Любовен

Съветник

Зодиакален

Според деня

Според името

Според датата

Нумерологичен

Астрология

Списание

Същност

Основи

Статии

Курсове

Консултации

Лунен календар

Езотерика

Въведение

Психология

Лечение

История

Таро

regbg.com

 
 

  ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Корените на нашия народ трябва да се търсят няколко хиляди години назад след 681 г., която е определена като начало на българската държава. Българите са били една от главните движещи сили на историческите събития разиграли се няколко хилядолетия преди Христа, а и след това. В световен мащаб, те са изиграли ролята на мъжкия принцип, който е "оплождал" древните народи с култура, религия и духовност. Нещо подобно се случва и по време на събитията, разиграли се на Балканският полуостров през VI-VIII в., когато българите пренасят хилядолетните си културни и държавнически традиции и ги предават на славяните.

За скептиците ще посоча само древнобългарския календар, който е признат от всички световни специалисти в тази област за най-прецизния! Дори и днес, когато светът се гордее с космическите си постижения, не може да бъде създадена по-точна календарна система от древнобългарската! Това означава, че българите са познавали до съвършенство космическите цикли и движенията на планетата Земя в пространството. И то няколко хилядолетия преди Христа, когато повечето народи са живеели в епохата на каменната ера!

Все повече назрява необходимостта от написването на истинската история на България. В този сайт ще направим опит да осветлим някои факти от най-древната ни история, както и да разсеем някои от заблудите, които битуват в общественото съзнание.

Всеки, който има информация, факти, изследвания, нови открития в областта на нашата най-древна история може да ги изпрати на e-mail: kiril_astro@abv.bg и те могат да намерят място в този сайт.

 

СЕМАНТИКА НА ЕТНОНИМЪТ БЪЛГАРИ - автор доц. Иван Иванов

ДРЕВНО-БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВИ - Иво Андровски

ТРАКИТЕ И ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ - Кирил Стойчев

АСТРОЛОГИЧЕСКАТА СИМВОЛИКА НА МАДАРСКИЯТ КОННИК - Кирил Стойчев

 

 

Древно-българските държави

Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453 г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост?), от която го освобождава кана субиги – Кубрат и създава държава. Според официалната историография тя представлява племенен съюз, просъществувал има-няма, малко повече от тридесет години. От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Стара велика България. В края на седми век император Константин Погонат, едва успял да разбие арабите при Константинопол, потеглил начело на петдесет хилядна армия към делтата на р.Дунав, срещу “неголямата” войска на Аспарух. Там в продължение на няколко дни той не посмял да я нападне и се отправил към Несебър. Армията му пък била преследвана и избивана от “немногобройните” българи, яздещи дребни кончета от устието на р.Дунав до Варна. Не минали век-два и българите изчезнали сред славянското море.

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.

 

Какво казват летописите на Волжка България

През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).

Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.

Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.

Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.

 

Първата българска държава

Преди около петнадесет хиляди години седем арийски племена създават съюз, който наричат Идел (иде – седем, ел – племена). Първоначално арийците-иделци се занимавали с лов на мамути, елени (ямал), зубри (атбуга), пещерни мечки. Затова древните предци на българите уважавали силно опитния нощен ловец – вълка. По-късно те опитомили някои животни, между които и кучето, и станали скотовъдци. С течение на времето част от тях започнали да се занимават със земеделие и преминали към уседнал начин на живот. Започнали да строят градове. През лятото скотовъдците живеели във временни селища, грижейки се за животните, а през зимата всички се събирали в родово-племенните центрове – градовете.

Преди около четиринадесет хиляди години съюзът на седемте племена успял да постави под своя власт цялата територия на Ара-Ура и образувал държавата Идел, чийто първи владетел бил Шам (Сам). След създаването на държавата те започнали да се наричат българи (различните фонетични варианти на името са – бул, бал, болгар, българ, балкар, буляр, биляр, бухар, бояр и други), което означава “черноглави” или “вълчи хора”, а също в смисъл на “господар”, на “знаещ”, “мъдър” човек (хора). Те продължили да строят все по-големи градове, научили се да обработват глина, да добиват метали – мед, а по-късно и бронз.

През периода 1965-1998 г. с помощта на спътникови снимки руски учени откриват в района на Южен Урал и Западен Сибир цяла протоцивилизация, която е разположена на площ с размери 150 на 400 км. Досега там са открити 17 града с 21 крепости, както и много неукрепени селища. Най-древните селища са с овална форма - Алданско, Исиней-1, Берсаут, Кизилско, а по-късните са кръгли. Това са Аркаим, Исиней-2, Синташта, Саръм-сакла.

Най-голям интерес от тази “страна на градовете”, която има монументални отбранителни съоръжения с комуникативни системи и изключителна планировка, предизвиква тайнственият град Аркаим. Отговаряйки на официални запитвания от американска страна, руският археолог Г. Б. Зданович отговаря, че това е свещеният град на Тангра и древните българи.

Обектите са засекретени и въпреки че волжките българи знаят за тях, и искат да ги изследват, руските власти и досега не дават разрешение за това.

 

Създаването на Шумер

Преди около дванадесет хиляди години от изток в Идел започват да навлизат угро-фините. Скоро след това в българското общество избухва междуособна война, като начело на враждуващите групировки застават двама братя – Алмъш и Газан. В края на краищата Газан е победен и с голям брой българи се изселва към централна Азия. Заселват Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и планината Тян Шан. В тази област те развиват земеделието, строят градове, крепости, пирамиди, пътища, усвояват добива на желязо. Тук опитомяват коня и започват да наричат себе си именци. В този район съвременните учени откриха останки от древни градове (Лулан, Ния), много пирамиди, които са по-големи от тези в Египет, голям брой мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. Установено е, че това население е било ирано-езично.

След нови размирици част от българите се оттеглят още по на изток - североизток, начело с Иджик. Покоряват китаите тюрки, които се намират по това време на много по-ниско ниво на развитие. В “Джагфар тарихъ” пише, че те събрали от китаите малки момичета, възпитали ги според българските традиции, а когато пораснали, ги взели за жени. Децата, родени от тези бракове, а също и себе си, те нарекли хони. Хуните запазили българските обичаи, но езикът им в голяма степен се тюркизирал.

В Средна Азия от основната маса на българите се отделят масагетите. Други потеглят на югозапад и завладяват западен Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на двуречието те създават държава, която в чест на добрата дива Самар, наричат Самара (Шумер). Те са били носители на висока култура, която предават на местното население. Строят градове, организират добив на метали, развиват земеделието. Градовете били строени върху хълмове и опасани със стени. Във всеки от тях живеели около четиридесет – петдесет хиляди души. Такива са били Ур, Урук, Лагаш. Владетелят на града носел титлата лугал или енси. С шумерите са свързани и някои от названията на божествения пантеон в Месопотамия: Сирара (храм в Лагаш), Сарбату (магическо дърво, чиято сянка се простира от изгрева до залеза), Шарур (боздуган – оръжието на боговете), Кургарру ( безполово същество, което пази храната на живота).

През 3182 г. пр. Хр. значителна част от междуречието е заляно от водите на невиждан потоп. Загива и главния град на държавата Ат-Алан, а също и голяма част от българите. Някои от тях се спасяват в планината Урарат (Арарат). Потопът унищожава могъществото на българите в Шумер. В началото на III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия нахлуват семитите. Те постепенно изтласкват българите – арийци към устието на Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер е Зиези (посочен за родоначалник на българите в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Той е победен от семитския владетел Саргон Велики, който завзема престола. След смъртта на Зиези голяма част от българите се връщат обратно към Централна Азия.

 

Страната Балхара

Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.

С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.

В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.

 

Стара Велика България

В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.

В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.

Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).

Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.

В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.

Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.

В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).

Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска. България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.

 

Иво Андровски - историк

 

Използвана литература:

Иман Б. – “Джагфар тарихъ. Свод булгарских летописей” – София 2001, ИК “Огледало”

Нурудинов Ф. Г. – “Булгарьi и мировая цивилизация” –  София 2001, ИК “Огледало”

Ахмеров Г. – “Булгар Тарихъ”, София 2001, и.к. “Огледало”

Добрев П. – “Прабългарите – произход, бит, култура - нов прочит”, София 1991

Добрев П. – “Кои сме ние българите” и.к. “Галик”, София 2000

Добрев П. – “Непознатата древна България” и.к.”И. Вазов” София 2001

Степанов Ц. – “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, София 1999г. 

изд. “Агато”

Степанов Ц. – “Средновековните българи”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.

Заимова Р. – “Арабски извори за българите”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.