Езотерична психология

 

ВЪТРЕШНОТО ЩАСТИЕ

 

  Животът – това винаги е очакването на часа, когато бъдещето зависи само от нашите решителни действия. Много от нас не доживяват до този момент, умират без да са изпитали истинската хармония и баланс. Някои посвещават живота си на вечно търсене на това чудо и само единици разбират къде да го търсят. А трябва да се търси в самия себе си, копаейки и човъркайки, навлизайки в самата дълбочина, в подсъзнанието. Вслушвайте се във всеки звук и шумолене вътре в себе си. С вас разговаря вашето подсъзнание, почувствайте вашето тяло, то винаги ще ви каже кое е добро за вас и кое е вредно, и не само по отношение на храната за стомаха, но и по отношение на духовната храна. Изострете вниманието си върху своите емоции, тъй като те не са нещо друго, а реакция на тялото към мислите. Нали често става така, че голяма част от личните емоции човек заменя със страха. Вие вече имате всичко за вътрешния баланс, към който се стремите.

Често си задавам въпроса, защо на някои хора им върви, а на някои не. Защо върху някой постоянно се сипе манна небесна от небето, а някой трябва да се прегърбва за всяка стотинка. Всъщност всичко е много просто. Ние сами си избираме как да живеем и по кой път да вървим. Искате да се убивате, не уважавайки и не обичайки себе си – това е ваше право, но винаги трябва да помните, че отношението на другите хора към вас е само отражение на вашето собствено отношение към себе си.

На нас са ни присъщи различни форми на страдания, та ние не можем без това. Ние сме вечните страдалци, при нас всичко и винаги е лошо и безизходно. Всеки от нас сам познава дълбочината на своите страдания – на онези страдания, когато в края на краищата, се губи самият смисъл на живота. Вместо да хленчим и да се оплакваме, трябва внимателно да погледнем дълбоко в самите себе си, да намерим корена на страданията си и да го изтръгнем.

Страданието започва в момента, когато започваме да очакваме нещо и да изискваме другите да ни обичат така, както искаме ние, а не така, както любовта иска да изрази себе си – свободно, без принуди, безвъзмездно, увличайки ни със себе си без каквито и да са спирки. Както е писал Пауло Коельо:

 

”Любовта е дива сила. Когато се опитваме да я обуздаем, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я поробим, тя ни превръща в свои роби. Когато се опитваме да я разберем, тя ни довежда до объркване на мислите и чувствата“.

 

Представете си, какъв ще стане нашият свят, нашият живот, ако разберем това. Светът ще стане истински, когато човек се научи да обича, а дотогава ще живеем с убеждението, че сякаш знаем какво е това любов, плашейки се обаче да я видим такава, каквато е всъщност.

Ние сме сковани от съдбата си. И някой ни е вдъхнал глупавата идея, че сякаш целта на живота е да следваме някакъв си план. Най-интересното е, че никой не се е замислял дори – наш ли е този план или на още някой. Ние трупаме опит, впечатления, идеи, спомени за другите и това бреме става непосилно за нас, започваме да забравяме кои сме, забравяме собствените си мечти.

Не знам кой съм аз, засега не знам, затова на практика губя всичкото си свободно време за самоопознаване. Трудно ми е да мечтая и да градя планове, тъй като не познавам човек, за който се опитвам да правя това. От детство всички ние минаваме през системата на образованието, където ни натрапват възгледи за света, за хората, за живота, да, и за самите нас. В обществото всичко е под контрол, те изискват да се придържаме към стандартите, но ние не сме роботи, за да ни програмират. Ние загубваме себе си от първия страх, когато на нас, безстрашните деца, които са готови да изследват целия свят, чувствайки се единни с всичко истинско и доверяващи се на живота, ни казват: „Не, това не бива, това е опасно, не отивай там, не прави това…“ Дори е сложно да се предаде паниката, която изпитваме, когато сме неудовлетворителни за някого или за нещо, когато не сме задоволителни. Може би това е лудост? Може би аз съм луд? А ако сме честни, всички сме луди. Защо? Ами защото лудостта е неспособност да предадеш на другите своето възприемане. Е, и колко сме такива ненормални в белия свят, замислете се!

Та, как да се приближим до тази вътрешна хармония, с какво да започнем? Отговорът е готов, трябва да започнем с пречистване, с унищожаване на всички тези вътрешни програми, на спама, на слоевете страх и лъжи вътре в нас. Пречистването винаги започва с прощаване на самия себе си, а след това на всички останали, на които сте обидени. Няма да сбъркате, ако поискате прошка и от другите. От всички предложени методи за самоусъвършенстване на мен ми допадна следният:

 Вземете лист и отляво напишете имената на тези, на които трябва да простите, а отдясно – имената на тези, на които трябва да поискате прошка. Ако не е възможен физически контакт с тези хора, можете да го осъществите чрез медитация за прощаване на астрално ниво.

След пречистването ще усетите по-скоро пустота в себе си, прозрачна дупчица, тя ще ви донесе облекчение, но в същото време ще предизвика апетит към любовта. В случая нямам предвид любовта към близките само, а истинската любов – любовта към всичко живо. Нали знаем, че привличаме това, което излъчваме. За да привлечем любовта, е необходимо да я имаме в себе си. Запълнете своята прозрачна дупка с любов към самите себе си, след това към цветята, птиците, дърветата, животните, а след това вече и към другите хора. За да помогнеш на бедния сиромах със стотинка, трябва да си богат, иначе, давайки последното, което имаме, сами ще се превърнем в сиромаси.Така е и с любовта.

Най-важното е да живеете сега, разбирайки и чувствайки всяка секунда от живота си. Доверете се на живота, знайте, че всичко, което става, става за ваше благо, за да станете по-силни, по-мъдри и щастливи. И отново искам да цитирам Пауло Коельо:

 

„Страдате - приемете страданието, понеже то няма да изчезне само, защото си давате вид, като че ли не съществува. Радвате се – приемете радостта, дори и да се страхувате, че някога може да изчезне. Някои са способни да възприемат живота само чрез самоотричане и самопожертване. А други се чувстват част от човечеството само когато мислят, че са „щастливи“.

 

Неуспех

 

В живота няма неуспех. Има или разбиране на това, което става в реалността и никога няма неуспех, или липса на такова разбиране. Неуспех може да има само тогава, когато имаме подсъзнателна идея за успех.

Каква е тази идея? В някакъв момент, оглеждайки се около себе си, сме видели, че възможностите на другия човек превишават нашите възможности, т. е. всичко, което има другият, според нас, превишава много това, което имаме ние. От този момент ние сме инфектирани и не смятаме да живеем собствения си живот – в очите ни се набива чуждата заможност. Сега ще трябва да задействаме ненавистта, завистта, злобата, гнева, желанието да опорочим другия и да започнем да култивираме, без да разбираме това, идеята за успеха.

Идеята за успеха е идея за това, колко пари трябва да имаме, какво облекло да носим, къде да почиваме, т. е как да се украсим, за да надвишим стъпалото, на което сме се поставили именно в резултат на нашата самооценка. Още щом като се въведе тази идея в подсъзнанието, всичко онова, което имаме, се превръща в неуспех. Получава се колосален разрив между живота ни и представите ни за това, какъв трябва да бъде той.

Идеята за перфекционизма и стремежът на нашето „его“ към превъзходство се поощряват и се култивират по всякакви начини, посредством честолюбие, амбиции, завист, злоба, гняв и ненавист, за да може човек винаги да преследва успеха. Но има живот, а успехът съществува само в нашата идея. Още щом възникне в нас идеята за успех, веднага се появяват неуспехът и нашата безуспешност в живота, и ние започваме да отхвърляме собствения си живот.

Но всеки от нас може да открие своята уникалност само при едно условие – като приеме живота си тотално, от началото до края. Ние ставаме душевно здрави хора, когато, в каквото и безизходно положение да ни се струва, че се намираме, осъзнаваме, че животът ни е приятен. От този момент започва истинско пътешествие в живота. Ако той не е приятен такъв, какъвто е, пред нас се затварят всички врати: ние сме загрижени от това, какви трябва да бъдем и забравяме кои сме, а след това дори не си спомняме за себе си.

Ако не се приемем такива, каквито сме, ни остава само светът на успеха и на неуспеха. В такъв случай каквото и да постигнем в успеха си, намирайки се на върха на материалните блага, признанието, славата и почитта, за които дори не сме мечтали, подсъзнателният ни ум, който е започнал това съревнование с целия свят, ще се оглежда и ще гледа дали някой не ни е изпреварил. Ако някой ни е изпреварил, ще ни прониже болка и ние ще продължим да се катерим по-високо и по-високо. В такъв случай целият ни живот се изразява в това, кой кого ще изпревари, поразени сме в сърцето от съперничество и нашият свят е свят, в който се конкурираме с всички.

Но рано или късно, колкото и да се съревновава човек с другите хора, задължително има крайно стъпало, на което, оглеждайки се, той разбира, че вложенията му не струват и пукнат грош. Че тази надпревара не му се е разминала даром – той е разрушен вътрешно и знае това. И живеейки така на земята, в края на живота си, човек разбира всичко. Дори и да не разбира, преди смъртта му се открива, че животът му е бил празен жест. Това, което реално имаме е изходната точка и докато не я приемем, нямаме никакъв шанс да изживеем живота си истински.

 

Страх от поражение

 

Страхът от поражение е страхът, че ще се разруши това, което сме проектирали. Това е страхът от нашия проект, от нашето желание, което е избягало в бъдещето и е изградило въздушни замъци. И сега, когато това е направено, ние вървим и се страхуваме, че всеки момент с едно движение, с една дума, с едно подухване на вятъра всичко ще се разруши.

Страхуваме се до смърт, защото, преди да настъпи събитието, ние вече сме го „изобразили“ в ума си. Като известен архитект, сме създали въздушен замък от нашите представи и идеи и сме усъвършенствали в него всичко, до най-малките детайли, до бравите и до ключалките и, на практика, вече сме приели обекта. И сега, когато трябва да вървим и да се срещнем с някакво събитие, с някой човек, с някакъв факт от живота си, ние знаем, че всеки момент, само за секунда, всичко може да бъде разпръснато на части. Затова човек се разтреперва така, страхува се и избягва всичко – той пази себе си и самоизмамата си до последно, за да не може никой да му нанесе поражение, да го разруши.

Какво поражение? Поражение на какво? Поражение на това, което не съществува? Ние трябва да вървим освободени от своите блянове, за да видим това, което е, а не да лудеем по нещо, което го няма и да пазим това, което не съществува. Но ние не живеем така, защото умът ни предварително е опаковал всичко, настроил го е, създал го е и го е приел и сега, за останалото там просто няма място.

Ние говорим за любовта, за това, че чувствата ни са дълбоки, че искаме да бъдем заедно, но нямаме никаква представа за това, че трябва да вървим към другия „боси“, „голи“, да нямаме нищо, никакви запаси и проекции – нека другият да разкаже, нека другият да покаже и ние ще чуем всичко, ако нямаме нищо. И понеже предварително сме изградили всичко в ума си, не можем да слушаме и да виждаме нещата такива, каквито са всъщност.

Нашите проекции са преминали на нивото на подсъзнанието, в нашето „скривалище“ и сега ние възприемаме всичко през тяхната призма. Как ще слушаме това, което казва другия? Той може да ни намеква, че не ни обича, че има друга, но ние вече няма да го чуем. Ще стоим буквално като насън със своите представи и идеи, защото искаме да запазим собствената си идея за себе си.

Трябва да сме разумни и да виждаме всеки момент такъв, какъвто е всъщност, за да не плачем след това, да не си „скубем косите“ и да си казваме колко неуспешен е животът ни, как всички са ни излъгали. Във всеки момент знаем всичко, нищо не е скрито от нас, но ние сами си затваряме очите, за да не виждаме, за да живеем в съня на собствените си идеи и представи.

Трябва да се учим да живеем осъзнато, за да имаме контакт с реалността и да виждаме само това, което е и, при това, да се наслаждаваме така, както никога не сме се наслаждавали.

 

Несполука

 

Несполуката е умозаключение в момент, в който предварително е съществувала проекция как е трябвало да стане едно или друго събитие. Крайният резултат на това събитие е бил обмислен, но не се оказал такъв, какъвто бил планиран и конструиран на нивото на подсъзнанието.

В такъв случай стигаме до умозаключението, че не сме успели. Това е негативна нагласа, преместваща даденото събитие в отдела на безуспешността, на несполучливостта, в резултат на което се натрупва материал за сценария на „победения“. Колкото повече заключения правим за несполуката си, като не разбираме, че всичко, което замисляме в главата си, в живота става точно обратно, толкова по-близко сме до ролята на „победения“. Такъв човек рано или късно става несретник, защото преследва цел, вместо да види това, което става в реалността.

Никаква несполука няма в живота. Каквото и да правим, всеки негативен резултат, дори най-негативния, е позитивен – от него се учим в живота. А ако не се учим, тогава за нас нищо не е позитивно.

Ние никога не грешим в живота. Ако бъдем съзнателни, ще можем да видим, че от самото начало сме направили проекция, а резултатът се е оказал друг. И ако при това не „правим изводи“, а просто виждаме движението на ума и това, как проектираното събитие се осъществява в реалността, тогава ставаме ученици на живота.

Несполуки няма, всичко се случва такова, каквото е. А ако на някой от нас не му харесва, не може нищо да се направи, такъв е животът: ако в него нещо се осъществява, това е именно реалността.

 

Завист

 Завистта е сравняване с другите, като си признаваме, че в живота те са победителите, а ние – загубилите. От това сме поразени направо в сърцето. Всъщност, в този момент нашият здрав смисъл „отказва“, ние нямаме намерение да живеем своя живот и не проявяваме уважение към своята природа.

Завистта е душевна болест. Когато и да решим да правим паралел между своя живот и живота на друг човек, ще бъдем победени, проснати на земята и никога няма да можем да се изправим в пълен ръст, защото заради завистта, това просто е невъзможно. Ние имаме само наша енергия, ние можем да я развием, а можем и да не я развиваме. Какво общо има тук другият? Другият си е друг от самото си раждане. Той има друг потенциал, други възможности, пари, телосложение и т. н. Но върху такова твърдение се построяват цели индустрии, а в човека се проявяват всички видове невроза. Нас ни експлоатират, като ни показват, че такива, каквито сме, ние сме несъвършени. Имаме несъвършена фигура, облекло, здраве, имаме кариес, пърхот, целулит и т. н. Ние в нищо не сме съвършени. Но и не трябва да бъдем съвършени. Ние трябва да бъдем самите себе си.

А нашата обща, психологическа „ненормалност“, в пълния смисъл на тази дума, се заключава в това, че ние искаме да бъдем не тези, които сме. И полудяваме, изразходвайки собствената си енергия за сравняване, раздразнявайки и поразявайки самите себе си със стрелите на недоволството, на самоизмамата, на ненавистта към себе си за това, че не сме като другите. Но всъщност, ние дори не виждаме другия човек. Ние избираме само неговите фрагменти: краката, косата, лицето, парите, облеклото, колата. Завиждайки, ние мислено си навличаме, прикачваме си някакви детайли, като ги откъсваме от живота на другия човек изцяло.

Разумността се заключава в това, че дори и да искаме да се сравним с другия човек, е необходимо да знаем за него всичко, като започнем с раждането му и стигнем до момента, в който започваме да се сравняваме с него. Тоест, целият му живот, всичко, което е получил, на каква цена, всичко, което става с него – да вземем цялата картина на неговия живот. И дори в този случай ние няма да знаем нищо – няма да познаваме нито човека, нито живота му, нито това, което се е случило или ще се случи с него. Днес той може да се намира на гребена на вълната, а утре вече не. Животът е непредсказуем.

Но ние избираме детайлите, най-добрите детайли от живота на другия човек и ги сравняваме със себе си, като с това нанасяме удар върху самите себе си, разрушавайки вярата в себе си, подкопавайки своите сили, а след това се оплакваме от съдбата. И това напълно съзнателно. Ако ни учат на логика, то дори простата логика подразбира, че „ние“ – това сме „ние“ , а „другият“ – това е „другият“. Това е ясно дори чисто логически.

Но ние не чуваме това. Цялата образователна система е построена върху съревнованието. Знамето на съревнованието е подхванато от самото раждане, когато започват да сравняват едни деца с други – някой се учи по-добре, някой се храни по-добре, някой има по-добри зъби, оценки, всичко, каквото искате, но по-добро. Така работи нашият ум – той разделя всичко на „по-добро“ и „по-лошо“. Как става това? Той просто взема някаква част, фрагмент от цялото и прави изводи. Нашият ум е велик делител, той дели всичко.

Затова, каквото и да чуем и да видим в самите себе си, трябва да знаем, че това е само част, фрагмент от цялото. Но този фрагмент ние приемаме за цяло. А самопознанието е необходимо, за да опознаваме постепенно фрагмента като фрагмент, за да разбираме истинската причина, мотивацията на това, което става с нас и да създаваме в себе си единство, за да видим себе си, живота и другите хора в цялата им цялостност.

автор: Шамир Тиляев

превод от руски: Ани Георгиева

 

 

 

 

 

 

 

Нищо не се случва на Земята, без да е написано на Небето