• Реклама

История на България - статии

астрология

 

Върху семантиката на етнонима българи и религията на прабългарите

дата на публикуване: 27.09.2005 г., 86104 прочитания
 

STUDY ON THE SEMANTICS OF BULGARIAN ETHNONIM AND RELIGION OF PROTOBULGARIANS

 

Иван Танев Иванов
E-mail :
ivanov_it@hotmail.com

Списание "АВИТОХОЛ", бр. 27/2004, стр. 22-29

 

 

Ключови думи: етноним, българи, български, народностно име, семантика, смисъл, прабългари, древни българи, семантичен.

 

Ключови фрази: български етноним, семантика на етноним, смисъл на българския етноним, произход на етнонима българи

 

Изказани са множество хипотези за семантиката на нашия етноним, но в светлината на утвърдените от съвременната история факти нито една от тях не може да бъде приета (1, стр. 353-354). Например, много популярната в Русия хипотеза, че прабългарите идват от района на река Волга и носят нейното име. Всъщност, вярно е обратното, именно прабългарите на Котраг са дали своето име на тази река след тяхното заселване при Велики Болгар.

 

Един безспорен успех в това направление е новият резултат, до който достигат някои съвременни български автори (1,2) използвайки речниковия фонд на множество древни нострадически и памирски езици. Голийски (1) прави семантичен анализ на общи за тези езици думи, които съдържат в корена си съчетанието "блг" или негови варианти от вида "плг", "блх" и др. подобни със звучене близко до корена на етнонима 'българи'. Идеята е, че тези думи могат да бъдат много древни и общи за нострадическите езици и оттук могат да имат смисъл близък до смисловото съдържание на нашия етноним. Резултатът е, че най-голям брой думи с такъв корен имат смисъла "бял, блед, светъл", но този евентуален смисъл на корена "блг" и на нашия етноним се пренебрегва под предлог, че никой народ не би се самонарекъл "блед"(1). На основата на останалите, по-малко на брой съвпадения се прави извод, че смисълът на ентонима 'българ' би могъл да се представи чрез съдържанието на две семантични гнезда. Първото гнездо се изразява с думите 'светъл, блестящ, светкавица', а второто с думите 'висок, велик, могъщ' (1). До подобен извод стига и П. Добрев (2). Както изглежда, българския етноним има много древен произход и в него семантичното съдържание на тези две гнезда се слива в едно органично цяло. Този чисто езиков анализ е доста убедителен, но се нуждае от преки исторически доказателства. Освен това, намереният по този начин ориентир за възможната семантика на нашия етноним се вмества в една все още доста широка, спектрално пъстра рамка, която се нуждае от по-нататъшно конкретизиране, което е и целта на представения по-долу труд.

 

Рис.1 илюстрира добре доказаното и документирано историческо събитие за миграцията на прабългарите от средна Азия в посока към степта северно от Кавказ в първите векове преди и след н.е., но главно в 2 в. сл. н. е. Както е извесно, в Средна Азия и Таримската котловина от дълбока древност (II хилядолетие пр. н.е.) са живеели племена и народи от индо-европейски тип, главно тохари и източно-иранци (древното им самоназвание е арийа, ариани). Тохарите са живели в Таримската котловина, днес част от провинция Синдзян - Западен Китай. Източно-иранските племенни общности (сармати, саки, масагети и др.) са населявали района на Памир, включен в границите на следните държави Бактрия, Согдиана, Партия, Мерв и др. Сарматските племена (алани, роксолани, вероятно и болги) първоначално живеят в района на Бактрия.

 

В този източноирански район най-голям, най-стар и прославен град е бил днешния град Балх, Северен Афганистан (3,4). В последните години бе установено, че племената арийа са създали мощна цивилизация върху обширна територия с център град Балх. Този град съществува в продължение на над 3500 години и е бил наричан през цялото това време със едно и също име Балх, макар че в устата на съседните народи е звучал като Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бактра при гърците на Александър Велики. На средноперсийски език този град се е наричал Бахли, като по-късната средноиранската форма на това име е било Бахди, което точно предава по-ранното произношение Бахли (3). Около средата на I хилядолетие пр. н.е. е било употребявано и името Зариаспа (Утринно сияние, светлина) за название на града и страната около него.

 

 ФИГ.1. Миграция на индоевропейските племена, взели основно участие в етногенеза на прабългарите.

 

През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г. сл. н. е.), а в последствие от огузите (1155 г. сл. н. е.) и монголците (1221 г. сл. н. е.), Балх е бил най-големия град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока (4). В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разтояние 4 фарсанга се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх.

 

Цивилизацията на арианите в района на Балх е възникнала едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на арианите е имала подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е била предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип (4). В края на II хилядолетие пр. н.е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенно изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и нахлуване на арианите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се е подновявал многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на арианите.

 

По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и населението на днешен Иран. През V в. пр. н. е. (според някои автори поне пет века по-рано) в Балх живее Заратустра, който реформира религията на иранския свят. Новата религия зороастризъм е синтез на културата на отседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на скитащите северни номади. Езикът на Балх по това време (условно наречен авестийски по заглавието на книгата "Авеста") става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави и по отношение на езиците в тези страни изиграва роля, подобна на ролята която е имал латинския във формирането на езиците от латинската група. Счита се че даже езикът урду, говорен днес в Пакистан също произхожда от авестийския.

 

 В индийската литература, писана през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяма, даже в Кама сутра) градът Балх се назовава Бахлика, със същото име Бахлика се назовава страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. упоменава град Балх под формата «Бахлика».

 

През периода VI -IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочислени племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна. Първи там отсядат и основават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македонците идват партяните (248 г.пр.н.е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към северното причерноморие (виж картата). На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (юе-джи) (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (1 век след н.е.) и хефталитите (втората половина на 4 век след н.е.). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от жълтите хуни.

 

През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (1 век пр.н.е. - 1 век сл.н.е.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (1 - 4 век сл.н.е.). Предполага се, че кушаните са също тохари, дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асимилирани от жълтите хуни и се сформира нов етнос тюрки (на китайски то-ку означава "силни хора"). През 565 год. сл. н.е. в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на 7 век.

 

Независимо от тези промени обаче, до късни времена (5 в. сл.н.е.) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона до град Делхи (едно от седемте чудеса на света) е поместен надпис-възхвала от 4 век сл. н. е. в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от 7 в. сл.н.е. района на Балх се упоменава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа'куби, в епохата до арабското нашествие Балх е бил столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носел източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носел титлата «таркан», употребявана и в дунавска България до приемане на християнството под формата "управител на област или град".

 

В продължение на десетина века до епохата на арабското нашествие (средата на 7 в. сл. н. е.), град Балх бил голям религиозен и културен център, който е привличал религиозни поклонници от цяла Бактрия и околните страни (3). Улиците на средновековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста проточна вода, около които растели нагъсто дървета. Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още по времето на Александър Велики и преди него. Извън външната стена имало овощни градини и лозя. Отглеждали се кайсии, захарна тръстика. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасбища около града. От града се изнасяли още сяра (наричана "кибрит"), калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-'алам» градът Балх се нарича «прибежище на търговци» и «търговски център на Индия». В епохата на нашествието на арийа в Индия, те са пренесли и култивирали там ориза, камилата, а също и големия меч направен от бронз (4).

 

Съществуват много и убедителни доказателства, че прабългарите, макар и като съвкупност от множество племена, идват от района на град Балх. Вахандур-блгар идват от района на изток от Памир, в самата Таримска котловина. Също кучи-българ идват от района на град Кучи, северен Тарим. Оногондур - българ, главното племе на кановете Кубрат и Испер идват от района северно от град Балх. Според арменски източници, през 2 в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето Баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. След тяхното заселване, тяхната нова земя започва да се нарича Балкар. Не случайно в историческия епос на волжските българи "Джагфар тарихи", главния герой Гази Бараж започва своя разказ с думите "началото на нашите начала е в племената ИМЕН (Имеон, Памир) и СИНД (Индо-ариите)".

 

Поради голямата близост между основата на етнонима българи (българ-) и топонима Балх, като име на такъв голям, важен и исторически утвърден град, от района на който са дошли в Европа прабългарите, може да се счита обосновано да се подложи на сериозен анализ възможността етнонима 'българ-' да произлиза от топонима Балх. Други автори (1, стр. 398) също стигат до извода, че в названието "балхика/бахлика" в индийските източници е отразена една много древна форма на етнонима "българ". Основата на нашия етноним 'българ' може да се раздели на две части, 'бълг' и 'ар'. Някои автори приемат, че при прабългарите наставката 'ар' е частица за множествено число, но не дават примери на други народи, древни или съвременни, при които това действително да е така. Друга възможност е наставката 'ар' да се преведе с древноиранската дума 'ар' или 'ир' която значи 'човек, мъж' (5, стр.59). Тази наставка е употребена в етнонима на много други народи (авар, хазар, сувар, даже в късните маджар, хунгар, татар) най-вероятно с този и смисъл. При това положение, първата част 'бълг' вече може да се разглежда като отделна дума със свой етимологичен смисъл. Обаче тази етимологична единица е убедително близка по звучене до топонима Балх. Като цяло, етнонимната основа "бълг(ар)" може да се преведе като човек, съответно хора от района на Балх.

 

Джемшид Сайяр (6) отбелязва, че в древността често етнонимите произхождат от топоними. Например, кушаните носят името си от град Куча в Таримската низина. Парсуа в значението си на "място" е топоним, но в значението си на "широкогръд юнак" е етноним на персиец. Етнонимът "мидиец" произлиза от "Мада"- място, но носи разбирането за "опиянен, яростен в боя". Посочения по-горе начин на образуване на българския етноним е разумен и от още една гледна точка. Етнонимът българи не е регистриран в Бактрия от завоевателите на Александър Велики, въпреки че по негово време и по-късно са регистрирани княжества с наименования от типа Булор, Балхар, Бургар, Палгар все в района или близо до град Балх. Вероятно имената на тези княжества са свързани с общото название на района "Балхика/Бахлика", което идва от името на централния град Балх, без да се свързват с името на определен етнос. От друга страна, етнонимът "българ" може да се е сформирал по-късно, когато част от изселниците от района на град Балх и страната Балхика/Бахлика са се утвърдили в северното причерноморие и биха могли да се обединят и идентифицират пред новите си съседи като "хора от извесния район Балх". Тази възможност за по-късна поява на наставката -ар в етническо име 'българи' се подкрепя от факта, че по същото време преките съседи на 'хората от Балх', арменците, са ги наричали с две напълно равностойни имена, булк и булкарк (7). Ако суфиксът -ар е частица за множествено число, суфиксът -к в булкарк (частица за множествено число в арменски) е излишен.

 

Много тежък аргумент в полза на изказаната хипотеза би било еднаквото смислово значение на думите 'бълг' и Балх. Предвид на древния произход и на индоевропейския характер на населението на района, най-логично е топонимът Балх да е праиндо-европейски. Съществуват две пра-индоевропейски думи, близки по знакова и звукова стойност до името на този град, това са bherэg (бхеръг) и bhergho (бхергхо) (8).

 

1) Думата bherэg (бхеръг) има две значения. Едното значение е 'бял', а другото значение е 'блестя, искря, светя с отразена светлина' с производни 'бляскав, искрящ'. Тези значения са близки до посоченото по-горе първо семантично гнездо (1). В древноирански източници се упоминава цар Спандийат, син на Виштаспа, който построил столица в град Балх, наречен «искрящия Бахл». Много градове са били наричани великолепни, блестящи, но в случая е напълно възможно самото име на града да означава точно това, т.е., град Балх да означава 'искрящ Бял град'. Смисълът на Зариаспа (утринна светлина) също се съгласува с такова обяснение.

 

 2) Думата bhergho означава 'планина'. От тази дума е произлязла думата 'berg' в езика на траките, означаваща "високо място, бряг, планина". При славяните тя е станала 'бряг', а при германските народи 'berg' - планина. При населението от района на Балх думата bhergho вероятно е преминала в 'балкан'- планина. Действително думи подобни на 'балкан' със значение на планина има и днес в района на Памир (2). Смисълът на думата bhergho също би могъл да бъде вложен в топонима Балх и да привнесе в етнонима българи етимологичен смисъл изразен с думи като "висок, голям, велик, планина" (второ семантично гнездо). Има исторически източници, в които етнонима българи е осмислен или преведен като планинци (9).

 

На индо-иранска почва сричката 'еr' в древните думи bherэg - 'бял, блестящ' и bhergho -'планина' очевидно е преминала в 'l', както например думата 'arian' се е превърнала в "алан" в името на аланите, племена родствени и съседни на прабългарите. На второ място, началното съчетание 'bh' в думите bherэg и bhergho вероятно се е произнасяло като 'bah'. Така, на индо-иранска почва двете праиндоевропейски думи са преминали в 'bahlэg' и 'bahlgho'от които произлиза наименованията Бахл/Балх и Бахлика/Балхика. Освен от прехода 'arian - alan', тази езикова трансформация се подкрепя също от появата на думата 'balkan'- планина от началната форма bhergho. В санскрит наставката '-ика' се е прикачвала към името на държави и племена (Персика - Персия, Лазика - Грузия). Наличието на двете форми Бахл/Балх и Бахлика/Балхика в езиците на различни народи от този район може да се обясни с това, че в първия случай звука 'h' идва от началната сричка 'bh', а в другия случай при отпаднало начално 'h' идва от заглъхване на звука 'g' в следващата сричка. Тази езикова нееднаквост се обяснява с етническата нехомогенност на района.

 

Възможно е в езика на част от населението на района звукът 'h' от началната сричка 'bh' изобщо да е отпаднал при което името на града и района става 'Blэg' (Блъг). Именно това древно население от района на Балх, което е произнасяло името на града като "Блъг" вероятно е дало ядрото на бъдещата прабългарска орда. Действително, в старобългарския език от епохата на първото българско царство, етнонима 'българи' е записван предимно като 'блъгари'. От друга страна, вижда се, че характерният за българския език звук 'ъ' в българския етноним се свързва с една изключително древна пра-индоевропейска дума "bаhlэg - бял, блестящ".

 

Ако хипотезата, че българския етноним идва от топонима град Балх (Бял град), за околните народи и за самите българи етнонима българи би трябвало да е носел смисъла на "бели, блестящи, високи хора". По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

 

Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (блестящи). Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Трябва да се подчертае, че сарматите преди да дойдат тук са били основно население на Бактрия и са родствени с прабългарите. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни.

 

Етнонима тохар е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си 'арши'. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието 'арши' означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА (1, стр. 383). Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава "сребърен, блестящ". Съгласно много стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на "Скитска история", в района на Тарим се е намирала страната Скития, деляща се на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа.

 

Цветелин Степанов свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума 'арши' - бели. Също така през този период имената на много други градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на "сребрист, бял, благороден" (1, стр.384). Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците "БЕЛИТЕ ХУНИ". Освен това, древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било 'aria' (множествено число 'arian', от тук идва наименованието Иран), което в официалната наука днес се превежда като 'БЛАГОРОДНИ, ЧИСТИ', но също би могло да се свърже и с думата 'аржан' - 'блестящ, сребрист, бял'.

 

Като обобщение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите и тохарите, които всички са били наричани 'БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ' и които произхождат от район, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и самите българи да са влагали в своя етноним същия смисъл.

 

Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които са известни като 'сребърни' българи. В действителност, в много индоевропейски езици думите 'бял, блестящ' и 'сребърен' са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен 'сребърни', също и 'бели, блестящи'. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи (10). Забележително е това, че в този текст етнонима 'българи' директно е заместен с думата "аржан"-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел, което е древна индоевропейска дума и означава "благороден, аристократичен" (сравни с немската дума edel със значение 'благороден, бял' засилено в думата 'edelweiss').

 

Широко известно е, че в първите години на първото българско царство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой (1, стр. 277-278), в чието име стои етнонима българи/блъгари. Това напълно естествено се обяснява с факта, че по тези земи отсядат нови заселници, които носят със себе си етноним с който те очевидно много се гордеят. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище. Това са Белград в днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

 

През 501 г. прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский, бившият Ак-керман - Бял град на татарски). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живели много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

 

След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год. сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год. българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год. се явява първото чисто славянско наименование на града - Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Нандор фехер-вар, което буквално значи 'български бял град' от унгарскoто наименование 'нандор' на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. "Българска Бяла".

 

Друг пример за свързване на етнонима 'българи' с 'бял' е древният и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В първите години на българската държава този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Велика, Велеград, Белград, Пулхериуполис. Последното име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Белград. От своя страна, славянското Белград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до "Български град", ако 'Български' се преведе като БЯЛ. От другите наименования на града може да се заключи, че "Български" може да означава и 'велик, голям' в пълно съответствие с второто семантично гнездо (1).

 

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград (2). Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като 'белия град на династията Дуло'(2). Забележете, че и в този случай първата дума 'бълг' директно се превежда като БЯЛ.

 

ФИГ.2. Граници на Българското канство в средата на IX век. Показани са гранични градове, чието име представлява славянски превод на българския етноним. Историческите данни говорят, че в тези градове е имало гарнизони и българско население.

 

С известна предпазливост, към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и градовете и крепостите Бялград в южните Родопи, Белоградчик в западна Стара планина, както и град Белгород близо до Харков, основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари. На огромната територия на бившия Съветски съюз има само два града с името Белгород, при това и двата града лежат на границата на земята обитавана от прабългарите. В същото време, на сравнително малката площ обитавана от прабългарите са образувани общо 7 града с такова име при това всичките са гранични. Това едва ли е случайно и най-вероятно е свързано с идването на прабългарите.

 

ФИГ. 3. Граници на Стара велика България в средата на VII век. Показани са градове, чието име е свързано с българския етноним. В тези градове е документирано присъствието на население от древни българи и гранични гарнизони.

 

Могат да се посочат и множество други косвени доказателства. Например, в широко известния и все още необяснен израз "тих бял Дунав" думата 'бял' би могло да означава 'български'. Това е напълно възможно, ако вземем пред вид, че от 6 до около 15 век век сл. н. е. река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името "българска" река. Разбира се, по света има много топоними и хидроними в които присъства прилагателното "бял". Ние можем да търсим доказателства и в такива случаи, само ако те се намират в район със значимо прабългарско присъствие в миналото. Например, част от наследниците на волжките българи (башкирите) наричат с името 'Аг идил' голямата река Белая, приток на Волга, а самата Волга наричат Идил. В превод от башкирски 'Аг идил' означава 'Бял Идил, бяла Волга'.

 

Очевидно от тук идва и руското наименование "Белая", като вторичен превод. В светлината на нашата хипотеза, хидронима Аг идил би могло да означава и 'Български Идил' или "Българска Волга". Преди куберовите българи, река Волга се е наричала Аракс. Съгласно официалната руска ономастика, името на река Волга идва или от славянската дума "влага" (странно защо изопачена на "волога") или от фино-угорската дума 'valge', която значи "бял, блестящ". Угро-фините са били коренното население по горното и средно течение на реката до идването на българите. Хипотезата река Волга да носи за име угро-финската дума "valge- бяла" изглежда правдоподобна, но не обяснява защо това име се появява едва след идването на българите. Най-вероятно хидронима Волга се е появил и утвърдил в местната угро-финска среда след идването на куберовите българи поради съвпадението на смисъла и звученето на двете думи "българ - бял" и "valge - бял". Т.е., и тук е проработил същия механизъм който е произвел славянското 'бялград' при поява на прабългарите в славянската среда.

 

Представената по този начин семантика на етнонима "бълг(ар)" може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В тези песни е характерна честата употреба на израза "бяла българка, бели българи". Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Също, да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието "бяла и червена" като неотменими черти на женската хубост. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен. Характерни за българския език са и такива идиоми като "отиде си от белия свят", "бял ден не видя", но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове. Думата 'благороден' е оригинална старо-българска (църковнославянска) дума, но едва ли означава 'роден по благ начин' или 'роден в благо, т.е., имот, богатство'. Най-вероятно, първите български просветители, "изковали" тази дума през епохата на цар Борис са имали пред вид "роден от българин". Така, в смисъла на думата "благороден" вероятно е вложена част от семантиката на етнонима "българин" - бял, блестящ, аристократичен. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.

 

С известна предпазливост влагането на смисъла "бял, блестящ, благороден" в етнонима на множеството народи живели дълго време в района на Памир (тохари, кушани, ефталити, по-късно и българи) може да се обоснове или свърже със следните пет обстоятелства. Първото, най-прозаично и най-малко вероятно обстоятелство би могло да бъде расовият облик на тези народи. На север и изток от тях са живеели народи от жълтата раса (тибетци, хуни, китайци). На юг от тях в Индия са живеели негроидни народи от дравидски произход. Тохарите, българите и другите индоевропейски народи са били единствените бели хора в този район на света и никак не е чудно, че както те, така и околните народи са ги наричали 'бели хора'.

 

Второ вече сериозно обстоятелство може да бъде кастовото делене, характерно за индоарийските и иранските племена през тази епоха. Тези народи са били организирани в трикласова система, като всяка класа се е характеризирала с определен цвят, варна. Варна, на португалски каста, означава цвят. Първата каста са били свещениците и племенните вождове, характеризиращи се с белия цвят и в много случаи носещи бели дрехи. Втората каста са били военните, отличавани с червения цвят. Третата каста са били земеделци и занаятчии, които общо са били отличавани с различен цвят при различните народи: зелен, син или жълт. Между другото, от тук идват и цветовете в националните трибагреници на много народи от този кръг. При индо-ариите, "бялата" каста се е наричала брахмани. Основата на думата "брахман" е 'брах', останалото е наставка за образуване на прилагателно име. Обаче в тази основа също се съдържа поредица от съгласни (брх), близка до корена 'блг'. Така че, двете думи могат да имат обща семантика, произлизаща от думата "бял, благороден".

 

Като трето обстоятелство може се посочи етично-дуалистичната представа на древните иранци за устройството на света. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Тези представи са най-добре съхранени при източноиранците, които не са възприели реформата на Заратустра. Добрият бог Ахура Мазда (Ормазд), изобразяван като слънце разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над "белия" свят, в който живеят хората. Във "долния или черния свят" е имало само мрак и там живеел злобният бог Ахриман, жадуващ да разрушава и убива. Най-вероятно, 'бял' е била философско-морална категория, в която е вложен положителен смисъл, а в категорията 'чер' - отрицателен смисъл.

 

При българите, с това може да се обясни традицията да се назовават началните притоци на реките с две имена, например Бели и Църни Дрин в Македония, Ак Идил и Кара Идил в Башкортостан. В България има Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. Не би било чудно, ако тази древноиранска антитеза е вложена и в случая Бяло море - Черно море. Обяснението, че при прабългарите 'бял' е синоним на изток, а 'чер' на запад (10) не е никак убедителна даже от първо сравнение с посоките на света. При башкирите има много популярна легенда за характера на "двете сестри", реките Ак идил и Кара идил, родени от бог Урал, в която е вложен точно този смисъл на бял/добър и чер/лош. Ак идил е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил е злобна, агресивна и силно криволичеща през скалите на планината. В този смисъл при нас има Голяма (Бяла) и Луда (Черна) Камчия. Изглежда, прабългарите и другите сродни ирански народи са запазили за себе си име, близко по смисъл на този вложен в моралната категория 'бял, благороден'.

 

На четвърто място, съгласно митологията на древните иранци, богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, наречен Гая Маретан, (Гайомарс, Кайумарс, Гайомарт) буквално "слънчев живот". В митологията на древните иранци Гая Маретан играе централна и извънредно положителна роля. Счита се, че той е първия човек на земята, притежавал царска власт, като първи цар на Иран. Той е създал първия календар с начална точка денят Науруз, когато сутринта Слънцето влиза в съзвездието Овен. Счита се че Кайумарс основал град Балх и този град е бил негова столица. Подобно на своя създател, Кайумарс бил "бял, блестящ, лъчист и висок" (1, стр. 26). Както се вижда, физическият облик на Кайумарс съвпада напълно с представата, която прабългарите и другите арийски народи от източен Иран и Памир са имали за себе си. След като Ахриман убил Кайумарс, от тялото му се излели всички благородни метали, златото и среброто.

 

На пето място, религиозните представи на прабългарите също може да са повлияли избора на техния етноним. От най-древни времена в иранския свят и в Месопотамия са почитани като богове следните небесни светила: Слънцето и Месеца като първи главни богове и петте видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Древните народи от Иран и Месопотамия са открили, че за разлика от всички други небесни светила, само тези се движат по небето и са ги възприели като богове. Пътят на светилата - богове се очертава от 12 съзвездия, чийто имена имат много общи корени в езиците на Египет, Месопотамия, Иран, предарийска Индия и езика на прабългарите.

 

Според религиозните представи на тези народи, тези небесни тела - богове са имали достатъчна мощ за да влияят върху съдбата на хората и хода на историческите събития. Има вече достатъчно доказателства, че този пантеон на богове-небесни светила е играел главна роля и в религията на прабългарите. Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите почитали Слънцето, Месеца и другите звезди. Изводът, че небесните светила - звезди са били върховни богове и при прабългарите се съгласува с наскоро разшифрованата от Цветелин Степанов върховна титла на българските канове - "кана сюбиги". Това означава буквално "кан на звездите, звезден кан", като "сюбиги" има за основа шумерската дума "суб" - звезда и завършва с типичното за езика на прабългарите окончание "-ги" изразяващо притежание. Обикновено върховната титла на повечето владетели от древния свят подчертава божествения произход на тяхната власт. Титлата "кана сюбиги" изразява същото, т.е., че властта на кановете произтича от боговете, като в случая обаче се посочва, че боговете на прабългарите са звезди.

 

Ако поискаме да характеризираме семантично основните богове - небесни светила на прабългарите, то за това ще ни са напълно достатъчни само два етимологични центъра: първия изразен с думите "бели, блестящи, искрящи" и втория с думите "високо разположени, велики, могъщи". Обаче, тези етимологични центрове съвпадат напълно с посочените преди това етимологични центрове, описващи смисъла на етнонима "българ" пък и на останалите народи от източен Иран. От това толкова плътно припокриване на семантиката на етнонима и религиозната представа за боговете на прабългарите следва, че между тях е възможно да има тясна връзка.

 

Като израз на тази възможна връзка между смисъла на етнонима "българ" и религиозната представа за техните главни богове може да послужи формата на най-често използвания от прабългарите графичен знак IYI "ипсилон с две хасти". Този знак е открит върху над 100 предмета, свързани с оръжията, строителството и бита на прабългарите навсякъде, където те са имали трайни поселения: севереното причерноморие, на север и юг от Дунав и в Македония. Неговият смисъл досега не е разгадан, но се счита че той е по-скоро знак за демонстриране на етническа, отколкото на религиозна принадлежност, понеже се открива и върху предмети изработени няколко века след официалното приемане на християнството. Ние се присъединяваме към мнението, че знакът IYI не представлява поредица от букви и не изобразява дума, а е йероглиф в който е закодиран важен за прабългарите символ. Разкодирането може да се извърши, като хастите се пречупят на две и след това се присъединят към общия център на симетрия:

 

 

Така се получава звезда, символ на "бяло, блестящо, високо издигнато и могъщо небесно светило" - бог. При това, получава се звезда със седем лъча, колкото са на брой планетите - главни богове. Така, в този упорито повтарян прабългарски знак IYI вероятно е закодиран смисълът на българския етноним, а също и основата на прабългарската религия. По същество, със помощта на една единствена дума, своя етноним и на един единствен знак, йероглифът-звезда IYI прабългарите са посочвали кои са техните богове и коя е тяхната религия. Може би като една далечна реликва от тази връзка, в юго-източната част на град Нандор фехер вар (Белград) има един голям квартал наречен "Звездара", вероятно начално поселение на прабългарите.

 

Напълно разбираемо е защо с официалното приемане на християнството през 9 век, смисълът на етнонима българи и на прабългарския знак-звезда IYI постепенно са забравени. По същество, в българския етноним, както и в знака IYI е бил вложен не само етноопределящ, но и дълбоко религиозен смисъл. С налагане на християнството, този смисъл е станал не само излишен, но и донякъде вреден за новите религиозни представи и в рамките на няколко века е бил изкоренен. За съвременния българин обаче е крайно необходимо да знае смисъла на своето име и пътя на своите предци.

12. 01. 2005

 

 

Още статии по темата от същия автор protobulgarians.com

 

 

Литература:

1. Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003.

2. Петър Добрев. В кн.: История на българската държавност (по най-старите царски и църковни летописи). ИКК Славика - РМ. София. 1955.

3. Ш. Камалиддинов (Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316).

4.The genesis of India - according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven (Belgium), 31 August 1999. Genese de l'Inde, p.180

5. Абрар Карамуллин. В кн.: Татары: этнос и этноним. Казань. Татарское книжное издательство. 1989.

6. Джемшид Сайяр. В кн.: Култура и литература на древен Иран. стр. 23

7. Еремян С. Т. В кн.: Армения по Ашхарацуйц, Ереван, 1963

8. Иван Дуриданов. В кн.: Езикът на траките. Наука и изкуство, София, 1976

9. Дербент - наме. Махачкала. 1980. 10. Ярулина Татяна. Величието на Волжска България . София. 2001

 

 

ДРЕВНО-БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВИ - Иво Андровски

 

ТРАКИТЕ И ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ - Кирил Стойчев

 

АСТРОЛОГИЧЕСКАТА СИМВОЛИКА НА МАДАРСКИЯТ КОННИК - Кирил Стойчев

 

 

 

 

Реклама

Реклама ad