Астрологични статии

астрология

 

Символичните образи на светилата

 /Опит да опознаем истинската си същност/
дата на публикуване: 05.04.2007 г., 17544 прочитания
 

„Слънцето изгрява във величие;
Над този свят то толкоз славно властва,
Че хълмове и кедри в злато блясват.
Венера се към него тъй обръща:
„Ти Боже ясни, господар на светлината всичка,
от който лампи и звезди сияйни са заели
прекрасен плам, що него прави ясен. . .

Шекспир, ”Венера и Адонис”



Слънцето заема уникална позиция в астрологията. То не е равнопоставено на другите планети. Изпъква и се издига над останалите поради самия факт, че всички планети се въртят около него. То е център на ятото; светлината и топлината му позволяват на живота да съществува, расте и се развива - поне на Земята.


Но въпреки значението си, то не е единственият фактор в хороскопа и астрологичното значение на акцентирането върху слънчевия знак във вестниците и списанията всъщност задържа общественото образование за по-дълбоките аспекти на астрологията като сложна, холистична система на мисълта.


Повечето цивилизации са имали слънчеви богове. Слънчевият бог, който е известен в западната култура, е Аполон. Майка му, титанидата Лето, била обладана от Зевс, царят на всички богове. Съпругата на Зевс, Хера, много се ядосала поради връзката на мъжа си с Лето и издала небесен указ, който забранявал убежище за бременната Лето. Докато скитала по земята в търсене на място, където да роди, Лето в крайна сметка стигнала до остров Ортигия и там дала живот на Артемида, сестрата - близначка на Аполон и богиня на Луната, която изскочила от майчината си утроба и веднага помъкнала все още раждащата Лето към съседния остров Делос, където на деветия ден асистирала при раждането на брат си Аполон. Делос в последствие станал свещен олтар, където се чества раждането на Аполон. Никой смъртен не бивало да се ражда или умира на този остров


Аполон е бил златното дете на Гръцкия пантеон, надарен в музиката, математиката, медицината и пророчествата. Но в началото скитал в цяла Гърция в търсене на свещено място, където да основе храма си. В крайна сметка стигнал до района, който днес наричаме Делфи, но открил, че го пази гигантската змия Питон и хората от всички населени места от древния свят идвали да задават въпроси на Делфийския оракул. Питон дъвчела свещени лаврови листа, дишала парите, които се издигали от пукнатина в земята и предсказвала. Каквото и послание да изричала оракулката, то било смятано за неизбежен закон. Никой не го поставял под въпрос и не го оспорвал. Така Аполон, без да диктува пряко съобщенията, бил свързан със законите, които произтичали от Делфи. Две съобщения, изписани на портите на Делфийския храм, са: ”Познай себе си!” и „Нищо в излишък”. Първата аксиома ясно се свързва с астрологичната концепция за Слънцето, тъй като това светило по принцип се смята, че представя истинското „Аз” на индивида. За повечето хора въведението в астрологията и в по-дълбоките аспекти, мотивиращи личността им, става посредством информацията, произтичаща от позицията на Слънцето в хороскопа им. Но какво означава „Нищо в повече”? И тази аксиома също описва слънчева функция, но такава, която се разкрива при по-задълбочено изучаване на мита.


Легендите, които описват бог в битка с митична змия или с дракон като Питон, са разпространени по целия свят. Някои учени феминисти виждат тези митове като емблематични за свещената история. Богът, казват те, представя божеството на нахлуващите патриархални племена, а змията е Великата Майка, победена и прогонена в подземното царство от нови, по-войнолюбиви религии. Но същата легенда , в почти същата форма е открита и навсякъде из древния свят.


Очевидно митът за смъртта на дракона е присъщ за смъртта на всички индоевропейци, така както и на евреите и вавилонците. Универсалността му подсказва, че има по-дълбоко психо-духовно значение в него.


Според теорията на Юнг първичната змия или дракон представлява колективното подсъзнание, както ясно личи от факта, че тя обитава под океана/или в историята за Аполон, под земята/, универсален символ за подсъзнанието. Както змията Уроборос в алхимията, драконът е овладян от сила, жизнената сила на самия живот. Но тази сила е все още без посока или цел, без фокус. Драконът понякога е описван и като женски, защото женското съзнание получава впечатления и възприятия по интуитивен, психичен начин, а не толкова чрез съзнателно отсъждане. Тъй че, убиващият дракона бог въвежда ред в хаоса и изважда на бял свят жизнената сила на съзнателния ум като й дава фокус и посока.


Слънцето винаги е било символ на тази насочена воля или усещане за цел - силното Слънце в хороскопа е равно на силна целеустременост. Но Слънцето, като дарител на целия живот, е също и огромна, цялостна жизнена сила, която лежи под фокусираната осъзнатост. Ето защо всички слънчеви богове символизират баланса между подсъзнателната жизнена сила и волята или целта, която направляват.


Аполон е бог на науката, математиката и стрелбата с лък, които са функции на фокусираното съзнание, но е бил също бог на оракулите и пророчествата, които са функция на онова по- дълбоко, по-мистично знание, което лежи под направляваното съзнание. Като бог на музиката и медицината, Аполон показва истинската си природа на помирител на противоположности -музикантът внася ред в свещения хаос на чистия звук, а лечителят внася ред в самата жизнена сила. „Нищо в излишък”- тази философия на баланса, изразена на портите на Делфийския оракул - може да означава също „всичко балансирано”.
Смята се, че Слънцето управлява знака Лъв, а лъвът е крал на животните.


Слънцето може да бъде сравнено с вътрешен крал, който ние всички, и мъже и жени, притежаваме. Този вътрешен крал е нашият Аз, жизнената сила на мъжката направляваща същност , според алхимиците, според които Азът се явява само когато кралят и кралицата се обединят в мистичен, свещен брак - брак между Слънцето - символ на царственото и Луната - като вродено инстинктивно измерение на личността.


Слънцето е прогресивният, динамичен, активен принцип, който се развива през целия ни живот, а Луната е регресивна, винаги ни дърпа към миналото, към връзката майка - дете, защото основните емоционални и телесни потребности по същество не се променят. Митичният съвпад между Слънцето и Луната описва потенциала на вътрешната връзка между активния и пасивния принцип, които са два различни аспекта на личността и у двата пола - и у мъжа и у жената.


Всеки от нас е изключителен, уникален, има лична съдба, индивидуален принос към живота. Луната е нашият телесен живот, създаден от смъртни и предречен от генетичното ни наследство. Но Слънцето у нас усеща, че трябва да търсим нещо, да пътуваме към неизвестно бъдеще, че в сърцевината на Аза има дълбока мистерия.


Материалната действителност е в сферата на Луната и често пъти онова, което смятаме за цели в първата половина от живота си, всъщност представлява нуждите на лунната сигурност, изразяващи се в светски термини. Слънчевите цели са вътрешни, свързани със себереализацията и усещането, че животът ни е изключителен и изпълнен със значение. Тези цели се дефинират много трудно, различни са у отделните индивиди по отношение на външния израз, от който се нуждаят. Сократ нарича тази тайнствена движеща вътрешна сила свой демон, съдба, която налага на индивида да я превърне в свой идеал. Слънцето казва: ”Аз не съм просто някаква стара мишка или заек, или зелка. Животът ми означава нещо. Аз имам потенциал, който още не съм осъществил”. Ето защо пренебрегването на този слънчев подтик е в ущърб на самите нас, защото ако не направим геройския скок, ако не дадем някакъв свой уникален творчески принос, колкото и да е малък, сме осъдени на вечните мъки на неизживяното „Аз”. Тогава имаме причина да се страхуваме от смъртта, защото не сме живели истински.


На известен етап от процеса на своето израстване всеки човек получава онова, което Кембъл нарича ”зов за приключения”. Той може да дойде под много форми. Божественият родител се явява в сън или видение и казва:”Е, синко, събуди се, време е да пораснеш и да тръгнеш да търсиш съкровище, до което се достига трудно”. С други думи, призивът може да дойде от самите нас - внезапна интуиция, прозрение за значимост и съдбовност, което често се случва в големите цикли на тежките планети, като например завръщането на Сатурн около 30-тата ни годишнина или съвпадането на полуцикъла на Уран - около 42 година или втория полуцикъл на Сатурн със средата на живота-56-58 години.


Митичният „зов за приключения” обикновено се явява в живота ни като сериозна криза, която за разлика от обикновените всекидневни неприятности ни предизвиква да се гмурнем в непознатото, за да открием нови ресурси, за чието съществуване не сме подозирали.


Този момент е определен при раждането на човека и подсказва вграденото разпределение на времето в астрологическия хороскоп. В избора на този момент има чувство за неизбежна съдба, изпитание, което трябва да се преодолее, за да може човек да се свърже с истинската си самоличност и предназначение, да стане самият себе си, да се изгради като хармонична и цялостна личност.


Изборът на този момент може да е провокиран от намесата на друг човек в живота ни, независимо дали е любовник, дете, учител или дори враг или съперник, но винаги е свързан с важна позиция на Слънцето в момента и тези хора могат да бъдат смятани като необходимото условие човек да започне да се самоусъвършенства и са именно онези, които са ни необходими за момента.


Разбира се, можем да не разберем причините на връзката ни с тези хора и да се оставим под въздействието на гласа на Луната, която се чувства много натъжена и се самосъжалява, защото зовът на собствената ни душа ни отвлича далече от комфорта. Малко като старата еврейска шега:”Благодаря ти , Господи, че ме направи един от Избраните, но не би ли могъл да избереш някой друг”.


Разбира се, възможно е да не отговорим на призива и в такъв случай той се явява отново, но под друга форма, с още по-сурови изпитания. Божественият родител - който е митичен образ на нещо у самите нас- няма да ни остави просто, защото не се чувстваме готови. Много от нас, които са се опитвали да избягат от съдбата, отразявана от Слънцето, в периода на важни движения в хороскопа си, са платили скъпо на едно или друго равнище заради отказа си да се превърнат в самите себе си. Често пъти резултат е дълбока депресия и чувство за провал и празнота.


Помощта идва от самите нас, макар че понякога е въплътена от друг човек, който по чудо ни дава подкрепа или някакъв ключ точно когато трябва; това отразява инстинктивната мъдрост на Луната, на която човек може да разчита в моменти на криза, защото ни показва как да се грижим за себе си. Друг път благосклонните рождени аспекти са нашата вътрешна помощ -вродени дарби или способности, на които можем да разчитаме в беда. Когато имаме благоприятни аспекти, нерядко сме надарени с онова, което наричаме късмет, защото сме в хармония със себе си и следователно интуитивно подхождаме към живота така, както трябва.


Всички ние имаме помощници в хороскопите си - небесни тела в хармонични аспекти, планети на трон или екзалтирани чрез знак или дом, които формират психичните ни компоненти. Помощта идва обикновено след като сме приели призива. Сякаш нещо силно подкрепящо у самите нас се активира, когато се изправим пред индивидуалния си път в живота и го приемем.


В процеса на самоусъвършенстването си ние освен за себе си, работим и за другите - нашите любими хора, колектив, общество. Слънцето, което става ръководство за автентично себеизразяване на индивида, неизбежно допринася нещо за по-голямата душа, от която самият той е произлязъл. Подтикът за това самоусъвършенстване , обаче, идва отвътре, той е строго индивидуален, личен, защото ако човек прави всичко само и само , за да се хареса на другите, колкото и хуманен иска да бъде, в крайна сметка ще се озове в ужасно затруднение, защото не е верен на себе си. Той трябва да върви по собствения си път, защото към това го принуждава вътрешната му потребност, а не защото така ще накара хората да го обичат. Но докато става индивид, той дава нещо на другите чрез самия този акт. Оттук се вижда, че Слънцето е дълбоко парадоксално. Ставайки самите себе си, ние имаме много повече какво да дадем, отколкото ако бързаме да се опитаме да спасим света, за да компенсираме вътрешната си празнота.


В крайна сметка стигаме до онзи праг, който трябва да прекрачим, т. е. да се справим с един фундаментален конфликт у нас. Това може да бъде описано чрез много фактори в рождения хороскоп. Дори слънчевият знак подсказва вроден конфликт, тъй като всеки зодиакален знак си има и слаби и силни страни. Трудните стъпки към Слънцето подсказват препятствия вътре в самия човек, макар и проектирани навън, които като че ли пречат на растежа му.


Всички познаваме чувството, че се разкъсваме между потребността да бъдем обичани и желани и нуждата да защитаваме лоялно собствените си ценности. Борбата с дракона има много емоционални равнища и до нея се стига винаги щом се изправим лице в лице с този вътрешен конфликт. От гледна точка на Слънцето в тези моменти Луната се явява унищожителка на живота и трябва да бъде победена. Несъмнено има и мигове, когато е уместно да се чувстваме така и да действаме съответно - макар че покореният дракон се появява отново по-късно, замаскиран като невестата на героя.


Един от най-древните митове, описващ тази борба с дракона, е вавилонският мит за сътворението, представен като битка между слънчевия бог Мардук и неговата майка Тиамат. Тиамат, соленоводният океан, е персонификация на първичната светосъздаваща майка под формата на морско чудовище. Тя едновременно дава живот и го отнема, поглъщайки всичко сътворено от нея. Този мит е ранен портрет на най-първите ни преживявания в утробата и животозастрашаващия процес на раждането и отделянето. В началото на времето, преди създаването на видимия Космос, Тиамат и нейният съпруг Апсу, сладководният океан, съдържат в себе си всички по-малки същества, които са техни деца. Шумните отрочета досаждат на Тиамат, гневят я и тя замисля да ги унищожи. Но децата разкриват плана и слънчевият бог Мардук, най-силният и най-дръзкият, убива баща си Апсу и предизвиква Тиамат на смъртна схватка. Той праща пламтящите си стрели в гърлото й и я унищожава, а от тялото й създава небосвода и земята под него. Така се появява видимият свят.


Тази древна приказка е ярък образ на процеса на излизането на слънчевия индивид от мрака на утробата и колективното подсъзнание. Както при сънищата, можем да прочетем всички персонажи в мита като развиващи своите истории вътре в нас, Тиамат и Мардук още живеят у детето и у възрастния, който продължава да се бори с проблема на отделянето от майката. Мардук, слънчевото начало, трябва да се бие срещу регресивното притегляне на собствения си лунен глад и докато трае тази борба, нуждите на инстинктивната природа се изразяват като горчиви /соленоводни/, чудовищни и застрашаващи. Победата му дава като резултат създаването на света, което може би е още един начин да се опише индивидуалната реалност.

 

Митовете са образи на чувствата, както и индивидуални модели, така че някои от вас ще познаят етапа на развитието, описан в историята на Мардук и Тиамат. Това е нашата непрестанна борба срещу инерцията, апатията, застоя и привикването; преживяваме го не толкова изразено във всекидневните си битки, като например да се придържаме към някаква диета, да правим гимнастика или да учим трудни неща. Виждаме това и в борбата да се освободим от незадоволителна, но импулсивно поддържана връзка или брак, а може би от сигурна, но досадна работа или от надеждно, но поглъщащо ни семейство. Мардук е гласът на „Аз съм” и въпреки, че единството с майката океан е унищожено, на негово място идва създаването на индивидуалните реалности и ценности.
 

 

Стоянка Димова

към втора част на статията



Използвана литература:
1. ”Митична Астрология”, автори Ариел Гутман и Кенет Джонсън
2. ”СВЕТИЛАТА-психологията на Слънцето и Луната в хороскопа”, автори Лиз Грийн и Хауърд Саспортас