Символичните образи на светилата

 /Опит да опознаем истинската си същност/
ІІ част

„Слънцето изгрява във величие;
Над този свят то толкоз славно властва,
Че хълмове и кедри в злато блясват.
Венера се към него тъй обръща:
„Ти Боже ясни, господар на светлината всичка,
от който лампи и звезди сияйни са заели
прекрасен плам, що него прави ясен. . .

Шекспир, ”Венера и Адонис”

В някои митове прекрачването на прага не е борба с дракон, а представлява смъртта на героя, преди той да се преобрази или да възкръсне. Това става с Дионис и Исус, които биват унищожени, но приемат истинската си форма като божествени изкупители чрез подобно ритуално разчленяване. В тези истории героят търпи големи страдания, които унищожават смъртната му същност.

В историите за Дионис и Исус богът понася страданията, защото майката дракон е собственото му тяло, което трябва да бъде преобразено или освободено от хватката на инстинктивната обвързаност. Тук виждаме един еволюционен процес, където в по-късни митове се разкрива по-дълбокото значение на борбата с дракона.

Вътрешното преживяване е един вид разчленяване или разпъване, защото, когато се разделяме с нещо, ние страдаме. Започне ли Слънцето да се изявява, винаги изпъква проблемът със страданието - самота, изолация, вина и неприязън от страна на околните. Ако отречем този процес на страдание, винаги ще ни се налага да търсим дракона някъде навън, за да проектираме върху него собствената си болка.

Митичният образ на разпятието е един от най-мощните символи на нашата изолация и отчуждение върху сатурианския кръст на ограниченията. В това състояние ние сме лишени от родители и забравени. Няма дом, в който да се върнем, нито утешителна гръд, към която да се притиснем, няма група или колектив, които да предложат необходимото средство. Това е оголеното екзистенциално състояние на „аз съм”, от което научаваме много - в смисъл защо Слънцето се появява чак в средата на живота, когато човек е достатъчно силен и оформен, за да приеме предизвикателството. Проблемът за самотата, който неизменно придружава всяко изражение на индивидуалността, е най-дълбокото значение на прекрачването на прага в мита за героя. То събира в себе си всичките ни най-големи тревоги, свързани със загубата и разделянето, защото винаги има риск, когато се появим, никой да не ни обича. Така че битката с тъмния близнак, борбата с дракона, разчленяването или разпъването представляват поемането на товара на отделното „Аз”, което е първата важна стъпка в Слънчевото пътешествие. Тогава героят вече е въоръжен и може да преследва истинската цел на търсенето си, защото е доказал, че умее да се справя сам.

Сега трябва да разгледаме това „истинско” търсене, наградата или съкровището, което чака героя след изпитанията. Съкровището често пъти буквално е такова -злато, скъпоценности, жива вода, царство, лечителска или ясновидска дарба. То е във висша степен индивидуална цел, но винаги е много ценно за героя. Слънцето, въплъщаващо митичния герой, се стреми към върховната награда, неразрушимото ядро на идентичността, което оправдава и дава смисъл на съществуванието му. Героят и неговата награда всъщност са едно и също. Съкровището е същината на героя, божествената му страна, която винаги е била скрита в смъртното му тяло. Това може би звучи ужасно абстрактно, но усещането да бъдеш истинско, солидно, непоклатимо „Аз” е много ценно и магично нещо, то се печели трудно. Всяка житейска ситуация, където трябва да се обособим и да защитаваме собствените си ценности и цели, изковава по една частичка от това „Аз” и всеки път ние страдаме, защото вечната майка - дракон трябва отново и отново да бъде побеждавана под различен облик.

Понякога съкровището на героя е невестата, а свещеният брак е краят на търсенето. Божественият герой се обединява с другата си половина, със своята човечност в лицето на една жена. После той създава династия, от която произлизат знаменити царе и царици, в чиито вени тече кръвта на безсмъртните, наследена от божествения произход на героя. В езическите времена много езичници са твърдели, че имат божествена кръв. Юлий Цезар например твърди, че произлиза от богинята Венера /Афродита/ чрез нейния син, троянския герой Еней, който е основал Рим. Ако прочетете книгата „Светата кръв и Свещеният Граал” ще разберете, че едно тайно общество във Франция вярва, че издигнатият от него претендент за френския трон е потомък на Иисус, който се е оженил за Мария Магдалена. Тъй като темата за божествения произход чрез полубожествен герой е архетипна, тя остава силен символ и в днешно време.

Един аспект на свещения брак и основаването на династия като че ли е утвърждаването на божественото семе в смъртния живот чрез непрекъснатостта на последователните поколения. Има наследници, които пренасят кръвта на героя през времето, а това означава, че той живее вечно чрез потомството си. Какво означава за нас този символ в психологически смисъл? Може би той отразява слънчевия импулс да създадем нещо, което да трае повече от собствения ни живот. Архетипният мъжки копнеж за син изразява най-първичното биологично измерение на този подтик. Има обаче и вътрешни равнища. Ако изживеем Слънцето възможно най-пълно, навярно ще изпитаме чувството, че сме си осигурили своето късче вечност, като сме оставили нещо ценно на колектива. Дали сме нещо от собствения живот на Живота. Пети дом - сферата на децата, се управлява от Слънцето, което дава своята същина на бъдещето, за да изживее вечното си царство. Луната има своята инстинктивна нужда да ражда деца, но това отразява приемствеността на земния живот. Слънчевият копнеж за потомство е отражението на търсенето на безсмъртие.

За мнозина обаче децата не са единственият канал, чрез който слънчевият подтик има нужда да се изрази. Макар че това е най-естественото равнище, някои индивиди решават да нямат деца или пък не могат да имат. Тогава става извънредно важно да се намери друго измерение за този слънчев подтик.

Пети дом в хороскопа изразява копнежите на човека творец да създаде нещо неразрушимо - вътрешно или въображаемо дете, което ще надживее създателя си и ще внесе неговата същина и виждане в бъдещите поколения. Някои хора осъществяват това, като садят дървета. Много добре осъзнават, че когато дървото достигне зрялост, тях отдавна няма да ги има. Но този акт им носи чувството, че надхвърлят времето. Ето защо свещеният брак, който дава началото на династия, е мощен символ на слънчевата потребност да внесем малко от божествената си същност в бъдещето. Наградата на героя понякога е елексир, който трябва да бъде откраднат.

Проблемът за вината /и придружаващия я страх от наказание/, който обкръжава кражбата на елексира, също е фундаментален аспект от слънчевото пътуване. Има нещо незаконно в това да станем самите себе си, защото неизбежно открадваме от масовата душа нещо, което е обща собственост на колективното подсъзнание. Колкото по-отделни се чувстваме, толкова повече преживяваме архетипното чувство на вина. На английски тази дума идва от стар англосаксонски корен, който означава „дълг”. Дълбокият смисъл на отричането на дълга - към майката, към семейството и колектива - се свързва с всеки акт на индивидуално сътворение, което ни отделя от тях.

Така че около изразяването на Слънцето има забележима вина, защото това означава да откраднеш елексира, който е обща собственост на всички, макар и неизползвана. Слънчевото злато са човешките заложби, присъщи на всички ни, но ако те са заровени в подсъзнанието, ще си останат само потенциал.

Пътешествието на героя изживяваме много пъти и по много различни начини и форми, понякога толкова дребни, че стигат до завършека си само за седмица или за ден. Щом направим някоя стъпка към съзнанието и себеразвитието, получаваме следващия зов за приключения и отново потегляме. Всъщност слънчевият процес остава вечно недовършен.

Знакът, в който е разположено Слънцето в момента на раждането, на теория е най-същественият астрологически фактор и обикновено се интерпретира на равнището на характера. Но от него можем да научим за една от основните теми в пътуването на героя. Всеки знак е свързан с конкретен набор от митични фигури, отделният знак си има планетен управител или доминиращо божество, което е родило героя, защото тази планета в още по-голяма степен, отколкото управителят на Асцендента, описва нашите специални възможности, които трябва да открием и развием, полагайки усилия. Управителят на картата ни дава информация какво ще изисква животът от нас и в комбинация със самият Асцендент описва ситуациите, които героят ще срещне в пътуването. Но Слънчевият управител е нашето доминиращо божество; героят и неговата награда в крайна сметка са едно и също.

Можем да разглеждаме Слънчевия знак в смисъл на ролята, която сме призвани да играем в живота и какъв уникален принос сме способни да дадем като намерим индивидуален канал на тази архетипна енергия.

Стоянка Димова

към първа част на статията

Използвана литература:
1. ”Митична Астрология”, автори Ариел Гутман и Кенет Джонсън
2. ”СВЕТИЛАТА - психологията на Слънцето и Луната в хороскопа”, автори Лиз Грийн и Хауърд Саспортас